Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

— Скайлър знае ли какво си направил?

— Той ми помогна да изработя номера.

— Но ти изпрати него в Ню Йорк.

Рубънс сви устни.

— Ченгетата смятат, че Ашли е убит от шайка престъпници. Така смята и Скайлър. Така смятат всички — погледът му беше много напрегнат. — Така смяташ и ти.

— Нищо ли… абсолютно нищо ли не чувстваш към Ашли?

— Чувствам само, че си получи заслуженото. Дадох му възможност да бъдем квит и да се измъкне чист, без да вдига много шум, ала той не ме послуша. Беше прекалено алчен и мислеше, че ще може да ме надвие.

— Никой не може да те надвие, така ли е, Рубънс?

— Никой не може да ме надвие — прошепна той, протегна ръка и я притегли към себе си, плът до плът. — А сега никой не може да надвие и теб.

Даяна почувства как отвътре я облива топлина, на която тя не можеше да се съпротивлява.

Даяна наистина не се върна на снимачната площадка, докато не завърши ремонтът на караваната й. Това, разбира се, съвсем не я радваше, а Мариън си скубеше косите при мисълта какво ще им струва закъснението от три дни. Цялата работа можеше да бъде свършена за един ден, ако електротехниците, по нечие грешно нареждане, не бяха монтирали тръбното неоново осветление в редуващи се ленти от розова и ярко жълта светлина. В резултат целият таван на караваната трябваше да се смъкне и да се почне от начало.

Даяна използва свободното си време предимно за покупки. Първият ден беше нещо ужасно. В „Максфилд Бльо“ на Санта Моника и Доуъни тълпата от хора така я наобиколи, че тя бе принудена да побегне към относителното убежище на мерцедеса си. После се вслуша в съвета на Рубънс. Той й нае телохранител — мрачен човек със славянски скули, ниско подстригана шарена коса, тънки устни и без никакво чувство за хумор. Но имаше невероятно широки рамене и бързи рефлекси — качества, които свършиха добра работа, когато му се наложи да се справи с един млад, добре облечен мъж, който се опитваше тайно да ги следи в „Джорджос“.

Даяна беше влязла в кабинката, за да пробва бледо зелена рокля с бордюр от цветя покрай подгъва, когато ненадейно вратата се отвори.

— О, извинявайте много — рече младежът, — помислих, че приятелката ми е тук.

И в същия момент Даяна чу щрак-щрак на 35-милиметровия фотоапарат, който бързо изчезна зад затворената от мъжа врата. Тя подаде глава от кабинката, извика „Алекс!“ и му посочи младежа, бързащ да излезе от магазина. После трескаво се облече и се затича след него.

Когато тя настигна младия мъж, Алекс вече го бе хванал за врата.

— Вие не можете да постъпвате така с мен! Настоявам за обяснение! Това е посегателство над човешките ми права!

Даяна бръкна под якето му и силно дръпна фотоапарата „Никон“ от ръката му.

— Какво е това според вас? — разгневена попита тя. — Посегателство над моите човешки права! Не мога ли да пробвам някоя дреха на спокойствие? — тя отвори гнездото на фотоапарата.

— Ей! — развика се мъжът и посегна да си го вземе, но Алекс отмести ръката му и каза с дълбокия си гърлен глас:

— Я по-спокойно!

Даяна освети филма и го върна заедно с фотоапарата на мъжа.

— Следващия път — рече тя — Алекс направо ще стъпи върху „Никона“.

— Божичко! — отдръпна се непознатият. — Аз само си вършех работата.

От „Джорджос“ — откъдето Даяна си купи бледо зелената рокля и няколко други, — тя нареди на Алекс да я закара до „Тиодорс“ на Родео, после до „Алън Остин“ на Брайтън Уей и оттам — до „Райт Банк“ на Кампдън Драйв за осемте чифта обувки, които примираше да си купи.

След обяда тя попадна в „Нюмънс“ в Бевърли Хилс и си купи кожен колан във възможно най-тъмнолилав цвят, като междувременно се оглеждаше зорко да мерне съпругата на Боунстийл. Едва на излизане от магазина се сети, че жената положително е все още в Европа.

В „Ниймън-Маркъс“ Даяна се натъкна на Джордж, който купуваше подарък за годишнината от сватбата на родителите си. Имаше по-неспокоен вид от вечерта, когато й се бе обадил в „Уеърхаус“, дори нещо повече — изглеждаше някак основно променен и тя имаше чувството, че го вижда за първи път.