Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

— Да — продължаваше Рубънс, — разбирам.

И този телефонен разговор, продължи разсъжденията си полузаспалата Даяна, стана част от неразгадаемата фантазия на малкия екран. „Останах с впечатлението, че Рубънс дойде на яхтата, за да избяга от телефона.“ Нали така й каза, преди да тръгнат? Не беше ли това първата причина? Не можеше да твърди със сигурност. Защото й беше приготвил и подарък, който я чакаше тук. Подарък за нея. Пръстите й се плъзнаха по студената шлифована повърхност. Нищо на света не може да се сравни с допира до диаманти.

— Не, не — чу тя гласа на Рубънс, — много правилно постъпи, като ми се обади. Още не сме си легнали с Даяна. Божичко, но то е посред нощ за теб. Гледай да поспиш малко, Скайлър. Благодарен съм ти, че ме уведоми.

Той затвори телефона. Филмът свърши. Екранът потъмня. Рубънс се протегна и изключи видеокасетофона. Загаси и осветлението. Двамата се полюшкваха в мрак.

— Дори не знаех, че имаш телефон на яхтата — рече Даяна.

— Той е само за спешни случаи.

Тя се надигна на лакът.

— Добре ли е Скайлър?

— О, да. Не се безпокой за него.

Трудно беше да се види лицето му в мрака. През страничния прозорец на каютата се бе промъкнал блед лъч светлина и се разхождаше по бузата му в такт с вълнообразното поклащане на закотвената яхта. Ала не достигаше до засенчените му очи.

— Нали го знаеш какъв е Скайлър. Понякога се разтреперва от най-малкото нещо.

— Рубънс — продължи бавно Даяна; някакво неприятно предчувствие се промъкваше в нея, — какво е разтревожило Скайлър сега?

Тя сложи ръка върху гърдите му.

— Викали са го в полицията да разпознае труп — отвърна Рубънс без следа от вълнение в гласа. Беше станал отново същият, когото външният свят познаваше.

— Чий труп?

— Бил е намерен в багажника на кадилака на Скайлър — продължи Рубънс, сякаш не бе чул въпроса й. — Някакво дете мернало колата в пущинака отвъд реката в Ню Джърси, на едно от ония бунища, които зариват с отпадъчни материали, за да строят наблъскани една до друга къщи, които днес вървят по осемдесет-деветдесет хиляди.

— Но кого са намерили, Рубънс?

— Детето явно нищо не е подозирало, но кучето му не се отделяло от колата, непрекъснато лаело и драскало отзад — изглежда разказът му доставяше удоволствие и Даяна разбра, че няма да й каже чий е трупът, докато не стигне края на историята. — Едва тогава детето забелязало, че капакът не е затворен. Нали знаеш, децата са любопитни като жените, та и това дете не се сдържало, погледнало в багажника и повърнало върху адидаските си.

Макар и ядосана, Даяна потръпна.

— За бога, Рубънс, кой е бил вътре?

Тя силно натисна с длан гръдния му кош, сякаш този физически натиск щеше да го подтикне да й отговори веднага.

— Ашли — отвърна той бавно. — Ашли, сгънат на две, с дупка от куршум в тила и почти никаква кръв наоколо. Било извършено много професионално, казали ченгетата на Скайлър.

Тя разбра за какво говореше. Отвори уста в тъмнината, за да каже още нещо, но мигом я затвори. Изведнъж пред очите й изплува лицето на Мейър и отново чу думите му, толкова отчетливо, сякаш беше до нея в каютата на поклащащата се яхта: „Трябва да спасиш Рубънс от него самия. Той се учеше прекалено добре.“ Ясно виждаше сериозния му поглед, но си спомни и златния проблясък на усмивката му. Това беше усмивка на човек, който се сдобива с всичко, което поиска. И сега, когато се обърна да погледне полускритото лице на Рубънс, видя същата усмивка, само дето в съзнанието й тя бе допълнена със златен блясък.

— Ти нали ми каза, че Ашли спечелил много нови приятели? — бавно заговори Даяна и бутна с пръст върха на носа си на една страна.

— Да.

Тя не сваляше поглед от лицето му.

— Но не те са го убили, нали?

Двамата се гледаха в очите. Даяна си спомни още нещо от срещата си с Мейър, „Ще го обичам, каквото и да се случи“, беше му казала тя. А Мейър, който я беше наблюдавал по същия този начин, по който я наблюдаваше сега Рубънс, й бе отвърнал: „Надявам се да имаш силата да издържиш до край.“ С погледа си тя искаше да внуши на Рубънс да не я лъже, защото знаеше, че ако го направи, беше много вероятно никога повече да не му вярва.

— Не — отвърна той след малко. — Не, не са го убили те.

— Той е намерил това, което ти искаше да намери.

— Той беше малък, алчен мръсник — с леден глас рече Рубънс.

— Но той ти беше и приятел… дългогодишен приятел.

— Приятелите изчезват по странен начин, когато те видят с много пари. Съвсем скоро ще разбереш за какво говоря.