Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

— Я виж ти! Госпожица Уитни и… антураж. И не смеят ли да се доближат нахалниците? — той приглади коса, докато се оглеждаше в отсрещното огледало. — Сигурно е чудесно да бъдеш звезда.

Ала гласът му й подсказа, че съвсем не мисли така; долавяха се нотки на завист и на странен вид съперничество. После Джордж се поклони.

— Доколкото разбрах, на теб трябва да благодарим за краткото прекъсване на всекидневното ни трепане.

— Стига глупости, Джордж — рече Даяна. — Няма ли да пораснеш най-сетне?

— Мисля — замислен отвърна той, — че точно това стана по време на снимките — доби доста сериозен вид. — Или може би най-сетне съм се вразумил.

— За кое? — хапливо попита тя. — Когато разбрах, че си посегнал на Ясмин, отписах те от моите познати.

Даяна приближи лице до неговото с тъй явно изразен гняв, че Алекс започна да пристъпва към двамата, опасявайки се, че тя вероятно ще има нужда да бъде опазена от Джордж или от самата себе си.

— Това, което си извършил, е направо осъдително. Ти си просто едно дете, което търси майка да се грижи за него. Искаш някой да те държи за ръчичка, да те храни, да ти избира дрехи, да те води на разходка, да ти подпъхва завивките нощем и да ти казва, че всичко е наред. За какво, мислиш, все гледаш да се връщаш в родния си дом? Нали така ми каза — „мотая се, търся нещо“. Ами това е, което търсиш, Джордж — очите й гневно святкаха, Алекс съвсем се беше приближил и държеше настрана насъбралите се хора. — А мога и да те светна по един въпрос. Всичко съвсем не е наред и ако един ден отлепиш рибешката си уста от „Чивас Рийгъл“, ще установиш, че единственият, който може да ти помогне, си ти — те почти бяха доближили носове един до друг и Даяна се опита да долови дъх на уиски от устата му, но такъв нямаше. — Божичко, какъв слаб мъж си бил, Джордж. Иначе нямаше да удариш Ясмин.

— Тя ме предизвика, по дяволите! Тя изобщо не трябваше…

— Да я удариш? Предизвикала те да я удариш?! — повтори изумено Даяна. — Исусе! Джордж, ти би трябвало да умееш и други неща!

— Не ти дължа никакви обяснения! — избухна той. — Особено след онова, което ми направи. Моето име трябваше да е над твоето. И ти знаеш, че трябваше да е така!

Пролича, че вече е раздразнен.

— Филмът е за Хедър — рече Даяна. — Всичко, което правиш, е от позиция на силата. Ти игра и загуби. Защо не го приемеш мъжки?

— Това е мое право! — отвърна той предизвикателно. — Аз също съм звезда в този филм.

Но Даяна поклати глава.

— Трябва да извоюваш правото си, Джордж. Прекалено много си се вглъбил в мисълта за това кой си; за твоите русокоси рицари върху коне и в заблудите си относно тероризма. На твое място бих внимавала.

— Не се сили толкова — предупреди я Джордж. — Аз знам какво правя. Но ти не знаеш колко опасен мога да бъда. Завързвам нови приятелства, давам пари на…

Той изведнъж млъкна, осъзнавайки навярно, че е казал повече от необходимото.

— Даваш пари на кого?

— На никого — отсече той, за да приключи темата. — Няма значение.

— О, да, сигурно — каза тя с точно премерена доза подигравка. — Поредният ти блян — беше намерила ключа към него.

Джордж се разсмя, убеден, че си е възвърнал самообладанието. Даяна беше вече сигурна, че ще й каже, но когато той пожелае.

— Това показва колко малко знаеш всъщност, Даяна. О, да, наистина кроя нещо голямо — той присви очи и цялата веселост се изпари от лицето му. — Знам какво мислиш за мен — че съм скучен актьор, който разчита само на лицето и на маниера си. Да, така е, но това беше някога. Не и сега.

Даяна знаеше, че Джордж е напълно искрен в момента. Все едно дали казваше истината или не — важното беше, че той вярваше в това, което й казваше.

— Твоят свят е киното. Ти си херметически затворена и няма да излезеш от черупката си, докато не се появи някоя по-млада, по-хубава, по-талантлива, която да затъмни ореола ти до такава степен, че да те измести. Едва тогава ще се събудиш и ще видиш действителния свят, който те заобикаля. Но дотогава ще е станало твърде късно. Животът ще е минал покрай теб и ти няма да представляваш нищо друго, освен една реликва, торба с кости, изхвърлена на чужд бряг. Докато аз… — с пръст към гърдите си — аз вече знам, че има нещо повече от теб, от Мариън и „Хедър Дюел“. И това е, разбираш ли, вярната следа. Тя просто тълкува грешната гледна точка. В действителност героят на този филм е Ел-Калаам. Или по-точно, би трябвало да е той. А не е… Ама — сви рамене Джордж — кой го е грижа? Нали е само филм — вдигна пръст във въздуха. — Докато в живота… в живота той има цена. Там, където действам и аз.