Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Построен през Х век от крал Суряварман II, Ангкор бе нагледна илюстрация на космологията на кхмерите. Говори се, че те били толкова прелъстително красиви, че много търговци от Индия, дошли тук през I век, останали по тези места и слели културата си с тяхната. Ето защо в този казан на цивилизациите можеха да се видят монументи, посветени както на Буда, така и на хиндуистките богове Вишну, Брама и Шива, а надписите на пали се смесваха с тези на санскрит.

Но дори този пантеон от могъщи богове не бе успял да опази своите храмове от разруха и сега заедно с тях се превръщаше в прах.

В момента тук туптеше единствено сърцето на една бездушна машина. Това беше територия на Червените кхмери и боговете на всички религии, поради невъзможност да се екзекутират, бяха прогонени. Оставаха само величествените им изображения, неми свидетели на огромните промени, настъпили през вековете.

Когато наближиха, небето почерня и сякаш се сниши, притискайки ги към земята. Скоро забелязаха, че това се дължи не на буреносните облаци, а на огромните ята прилепи, които обитаваха вътрешността на храмовете.

Те се насочиха на изток и преминаха през главния портал. Всички входове на храмовете, освен този, бяха обърнати на изток, защото запад беше посоката, в която се отправяха мъртвите. Древните кхмери бяха изградили Ангкор така, че пътят към него беше подобен на приближаване към живота, на едно ново раждане.

Обширните площади, обградени от покрити с барелефи и надписи стени, зловещо пустееха. Дъждът се лееше над града с невъзмутимо постоянство. Сред този пейзаж групата продължаваше предпазливо да се придвижва напред.

— Червените кхмери са някъде наоколо, Бучър — каза Върджил. — Чакат и ни наблюдават.

— Те могат да ни убият сега, след минута или след час — отвърна Тери. — Защо не го правят?

— Защото французинът иска онова, което мога да им предложа.

— И то е?

Магьосника се усмихна.

— Сделката вече е сключена. Твоята работа е да следиш да не би на някой да му скимне да ме измами.

— Искаш да кажеш да ни измами.

Върджил го погледна.

— Ако бях на твое място, нямаше да горя от такова желание да се напъхам между шамарите.

— Вече съм тук — сви рамене Тери. — Нямам какво да губя.

Срещнаха французина в Галерията на съзиданието, която сега беше без покрив. Петдесетметровата й главна стена бе покрита с барелефи, изобразяващи хиндуисткия мит за създаването на човека. В средата стоеше четириръкият Вишну и уравновесяваше вдясно от себе си полумаймуната Хануман, господаря на боговете на светлината, а вляво — Равана, демона с двайсет и една глави, властващ над духовете на ада. Тримата бяха свързани от голямата змия, от която чрез своите противоположни усилия издояваха магическия еликсир, родил света на човека.

Всичко това им бе обяснено от Мън. Постепенно, с течение на неговия разказ Тери беше привлечен от изображението на Равана. Ръцете на божеството обгръщаха петоглавата змия. Около главата му танцуваха малки фигурки. Дали това не бяха демоните от хилядата ада на „Муй Пуан“?

Сега, когато беше тук, толкова близо до Вишну, Брама, Буда, Хануман и особено до Равана, Тери бе впримчен в паяжината на техния мит. Ангкор съществуваше в камбоджанската джунгла от векове и той не беше мъртъв. Тхераваданските будисти знаеха, че техните богове преминават през цикли на царстване, гибел и прераждане. Това ги правеше по-тясно свързани с човека от божествата на която и да било друга култура.

Тук, в Ангкор, в центъра на вселената, изглеждаше, че тези могъщи сили са просто заспали в очакване на часа на своето ново завръщане.

— Вдъхновяващо, нали?

Те се обърнаха и видяха висок мъж, който твърде много приличаше на Шарл де Гол. Около него имаше тежковъоръжени хора в свободни черни дрехи. Червените кхмери.

— Всичко това е вече изгубено във времето. — Французинът разтвори широко ръце. — Всичко е забравено. — Говореше на английски, несъмнено специално заради тях. — Дори и от тези хора. — Той посочи своите телохранители. — Най-вече от тях. Аз ги обучих не само да забравят, но и да унищожават онези, които искат да помнят и да съхранят всичко това. Обучих ги да ругаят своето упадъчно минало и робството, което са търпели под безмилостната ръка на империализма. Аз им дадох свободата.

„Не, помисли си Тери, ти просто си ги подлъгал да сменят едни господари с други.“ Болезнена истина е, че човек отказва да се учи от своите грешки. Той се стреми единствено към власт и това го прави лесна плячка, на онези, които му обещават свобода.