Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Чувал ли си за дезертьорство във военно време, Бучър? Знаеш ли какво е наказанието?

— А ти чувал ли си за военен съд? Там всичко ще излезе наяве. А тази операция е толкова секретна, че ти не можеш да си го позволиш.

— Така е — каза Върджил. — Но нещата никога няма да стигнат дотам. Тук, в тази пустош, аз съм Бог, Бучър. Аз държа в ръцете си живота и смъртта и никой в групата не е склонен да го оспорва. — Той се ухили. — Май нямаш избор. Освен ако не си решил да умреш, разбира се.

Тери знаеше, че Магьосника има право, но вярваше също, че е видял и трета възможност, която щеше да му позволи да живее в мир със себе си.

— Добре — каза той. — Щом искаш да участвам, ще участвам. Но ще бъда в играта докрай. Ние сме съдружници, Върджил, сега и завинаги. Каквото и да предприемеш, съветвам те да не забравяш и мен, защото аз ще бъда надзирателят на този канал. Ще се погрижа да ми казваш истината. Освен това, ще следя да не би на някой да му скимне да хитрува с печалбата.

Магьосника се вторачи в него.

— Ти говориш сериозно, кучи сине.

— Сериозен съм като самата смърт. — Тери вдигна поглед над главата на Върджил. — Като стана дума за смърт — каза той тихо, — недей да мърдаш.

— Какво има?

— Хануман — отвърна Тери, приковал очи в малката листно зелена змия. — Точно над главата ти е. — Очите й бяха с яркожълт цвят, нарушаван единствено от черния вертикален процеп на зениците.

— Убий я. — Не долавяше ли уплашен трепет в гласа на Върджил? — Чувал съм разни истории.

— Аз също — отвърна Тери. — Мън казва, че според поверието тя може да лети и да скача като маймуна. Затова е наречена на името на свирепия бог на маймуните Хануман.

— Не ми давай уроци по кхмерски фолклор. Убий я, да те вземат дяволите. Не понасям змии.

— Полека, полека — каза Тери. Ръката му улови дръжката на бойния нож, той излезе от канията си и увисна пред лицето на Върджил. Светлината струеше от него като от фенер.

Внезапно той изчезна. Върджил чу само едно остро, прекъснато свистене. В следващия миг двете половинки на змията паднаха в скута му.

Той изпищя, скочи на крака и започна да тъпче влечугото в калната земя, където допреди малко бе седял.

— Стига й толкова — каза Тери. — Вече е мъртва.

Когато змията изчезна в калта, Върджил си пое дълбоко дъх.

— Мъртва е, мамка й. — После погледна Тери в очите. — Ще ми помогнеш ли да се справя с хората на французина? Тия шибани Червени кхмери са безжалостни копелета.

— Ще ти помагам до края на света — отвърна Тери, като прибираше ножа си. — Стига да си честен с мен.

— Съгласен — каза Магьосника и протегна ръка.

Тери я погледна и се усмихна така, както Върджил се бе усмихнал на северновиетнамския полковник.

Вишну, богът, израсна от джунглата. Лицето му беше камък, вяра; то беше самото време. Извисяващо се над дърветата, то излъчваше усещане за космична история.

Виещи се, пълзящи растения увенчаваха благородната му глава и се спускаха надолу покрай всевиждащите очи, нащърбения, напукан нос, дебелите, покрити с лишеи устни.

— Ангкор Ват — каза Магьосника.

Отрядът СЛАМ стоеше, прикован от тази гледка. Изтощението им, резултат на физическото усилие и страха, се разсейваше пред лика на хиндуисткия бог на макрокосмоса. Многообразие от памукови и смокинови дървета, високи като модерни сгради и жилести като бицепсите на щангист, пронизваше същинската лавина от растителност, покрила склоновете на мистичния град подобно на настъпваща армия.

Вековните стени на храмовете бяха нацепени като устните на боксьор от ненаситните корени на дърветата, израсли върху каменните постройки от семена, случайно попаднали в торта на прелитащите птици.

Джунглата е враждебна, тя расте с нечувана в другите части на света скорост. Тя бе нахлула в града на храмовете и го бе опустошила по-успешно от бомбардировка или картечен огън. Ангкор бе преживял нашествията на татарите през V век и на сиамците през XII, но запустяването беше нещо по-различно.

Главата стоеше на стража край един „барай“ — резервоар, построен над нивото на земята заедно с дяла мрежа от извити канали. По този начин древните кхмери напоявали посевите си дори през сухите сезони и прибирали вместо по една по няколко реколти е годината.

Когато се захванали с такъв монументален проект като Ангкор, кхмерите били длъжни да помислят и за система от резервоари и напоителни канали, за да може земята, обграждаща този дом на древните богове, да бъде винаги богата и плодородна.