Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Тери почувства зловеща тръпка, сякаш сред тази пустош бе срещнал Сатаната. Сатаната, който се преструва на приятел на човека, докато всъщност е негов непримирим враг.

Високият мъж пристъпи към тях и протегна ръка.

— Наричат ме Французина — каза той, като стисна първо ръката на Върджил, а след това и на Тери, — но всъщност името ми е Воже.

Магьосника също се представи.

— Това е Бучър — добави той. Останалите от групата не бяха назовани. Те стояха на една страна, а срещу тях се намираха кхмерите на мосю Воже. Тримата главни бяха помежду им, обхванати от мощните ръце на Вишну.

— Има ли наоколо някое уединено място, където да поговорим? — попита Магьосника.

Мосю Воже се засмя.

— Скъпи ми господине, нима има по-уединено място от Ангкор Ват? Кой би се осмелил да припари там, където сме ние?

— Имах предвид свидетелите — каза Върджил. — Вашите и моите.

— А, това ли било. — Французинът нареди нещо на войниците си. Той се държеше твърде свободно, дори приветливо и това караше Тери да се чувства неспокоен. Ето защо, когато стигнаха до входа на една по-малка, покрита постройка на отсрещната страна на площада, той ги помоли да го извинят. Французина се опита да възрази, но Тери каза:

— Отивам по нужда. Съжалявам, имам лека дизентерия.

Без да се отдалечава от прикритието на каменните стени, той обиколи наоколо, докато срещна погледа на Мън, който се отдели от останалата група и дойде при него.

— Как ти се виждат тия копелета? — попита Тери, като посочи Червените кхмери.

— Не им вярвам — отговори веднага Мън. — Никой не им вярва. Водачът им, Салот Сар, е опасен радикал. При това хич не е глупав. Следвал е във Франция и е бил блестящ студент.

— Смяташ ли, че ще ни нападнат?

Мън го изгледа преценяващо.

— Защо, какво има?

— Още не знам — отвърна Тери и това беше само половин лъжа. — Но трябва да разбера какви са нарежданията им.

— Защо не попиташ Французина? — попита с кисела усмивка Мън.

Тери изсумтя.

— Не знам достатъчно кхмерски. Няма да разбера, ако ме излъжат.

— Ще се радвам да ти услужа.

— С какво мога да ти се отплатя?

— Не е необходимо.

— И все пак…

— Добре тогава — ухили се Мън. — Искам да се включа в това, което става тук.

Тери си представи как Върджил получава припадък.

— Но след като ме заведеш там, където си заровил „Гората от мечове“.

— Разбира се. Тя е твоя.

— Добре. Идвай сега.

Докато вървяха към Червените кхмери, Мън каза:

— Слушай, най-важното, което трябва да знаеш за тия копелета, е, че при тях рангът стои над всичко. Даже в малки отряди като този има строго определена йерархия.

Тери кимна, благодарен за информацията.

— Искам да говоря с водача им — каза той на Мън.

Приближаването до отряда не представляваше трудност. Тук Червените кхмери бяха самоуверени и дори общителни. Доставяше им удоволствие, че територията им обхваща и Ангкор, унизения дом на упадъка на техните прадеди.

Мън размени няколко думи с войниците.

— Това е Кео — съобщи той на Тери, като му посочи един тип с безизразно лице. След това го представи на кхмерския командир като Касапина. Кео отправи на Тери широка усмивка, при която зъбите му тракнаха, и протегна в ръката си наниз човешки уши — доказателство за неговото мъжество.

— Очарователно — промърмори Тери под носа си.

— Този човек има голяма власт — обясни Мън. — Равнява се по чин на полковник. — Кео каза нещо и Мън предаде думите му на Тери. — Той иска да види доказателство за твоя ранг. В противен случай няма да говори с теб.

— Иска да му покажа власт? — Тери сграбчи Мън за яката и го дръпна рязко към себе си. — Падни на колене.

— Какво?

Тери провря крак зад петата му и го подсече. Мън изгуби равновесие и политна към земята.

— Прави каквото ти казвам! — кресна Тери на английски, достатъчно силно, за да накара Кео да се усмихне. След това извади пистолета си и притисна дулото в слепоочието на Мън с такава сила, че вратът на кхмера се изви в болезнена дъга.

— Кажи му сега, че ако той заповяда, ще ти пръсна черепа.

— Ти си луд.

Тери със задоволство отбеляза, че Мън се тресе от страх. Виждаше, че и Кео също го е забелязал.

— Кажи му!

Мън се подчини и Кео спря върху Тери продължителен, тежък поглед. После приклекна до Мън и се взря отблизо в очите му. Остана така дълго, като поглъщаше ситуацията с ненаситна алчност. Тишината се нарушаваше единствено от крясъците на невидимите същества в джунглата. Кео протегна ръка и докосна капчицата пот, избила върху кожата на Мън. Най-сетне той кимна с глава и се изправи, като изрече нещо.