Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

След това без предупреждение стовари подметката си върху врата на полковника и го настъпи здраво, докато разрязваше униформения му панталон при чатала.

Тери, който стоеше наблизо, видя как Сийв сграбчи лакътя на Доминик, сякаш се опасяваше, че брат му ще се хвърли да попречи на Магьосника. Те се спогледаха и Тери чу Доминик да шепне „Боже, прости на всички ни“. „Та Господ не е ли мъртъв, помисли си той. Това тук не е ли достатъчно доказателство, че дори да е съществувал някога, вече го няма?“

Полковникът пищеше повече заради това, което правеха с него, отколкото от болка. Поне първоначално травмата прави плътта безчувствена.

Когато свърши, Върджил махна крака си от врата му и той моментално се сви на топка, притиснал ръце между бедрата си.

— Така — каза Магьосника, като приклекна до него. — Сега ще ни кажеш ли къде се крие ЦУЮВН?

— Искам да умра. — Зъбите на полковника тракаха.

— Не, не — отвърна Върджил. — Вече ти казах. Занапред те чака дълъг живот. Това е, което искам. Да имаш много време да си спомняш какво е било да си мъж. — Ножът му разсече въздуха пред очите на виетнамеца. — Казвай!

Полковникът се взираше в него с кървясалите си очи.

— Ще ме убиете ли, ако ви кажа?

Магьосника се усмихна.

Когато полковникът вече бе издал информацията и лежеше обезглавен сред мъртвите си подчинени, Върджил се изправи и каза:

— Всички тия глави си приличат, а? Властта и силата бяха до тук.

Според сведенията на полковника, намираха се на по-малко от пет часа път от ЦУЮВН.

— Ако тръгнем веднага — каза Върджил, — ще стигнем тъкмо преди зазоряване.

Трангх се присъедини към тях и групата, водена от Чей, потъна в гъстата джунгла. Все още се намираха в планинската част на страната, близо до границата. Често пищната растителност отстъпваше място на масивни скали, напукани и натрошени сякаш от огромни мълнии или от тежък артилерийски огън. Ясно личаха местата на бомбените удари, от време на време се срещаха останки от бетонни бункери — домовете на една армия призрак.

Чей помоли някой да го смени и Джоубоун зае мястото му. Със спускането теренът под краката им ставаше все по-каменист. Сега от двете им страни се извисяваха планински чукари, което още повече затрудняваше придвижването. Магьосника изпрати Джоубоун напред да огледа местността. Когато той се върна, възникна известен спор дали да заобиколят скалистия проход, или просто да продължат напред. Чей беше на мнение, че една отбивка от пътя ще им коства поне два часа. Това означаваше да достигнат щаба на ЦУЮВН доста след зазоряване и да изгубят цял ден в очакване на мрака. Затова той препоръчваше да минат направо през дефилето и Върджил се съгласи.

Беше толкова влажно, че от листата капеше вода като след дъжд. Краката ги боляха, раздразнената им кожа смъдеше. Тери се питаше дали някога ще бъде отново сух.

Навлязоха в дефилето, предпазливи и напрегнати. Тери се чувстваше неспокоен. Проходът се оказа много по-тесен, отколкото бе очаквал. Като в амфитеатър, от всички страни ги заобикаляха надвиснали скални тераси, които представляваха идеална позиция за снайперисти. Пред себе си виждаше Джоубоун, който явно също изпитваше подобни опасения.

В следващия миг Джоубоун изчезна, погълнат от арка експлозия. Едновременно е това проходът се изпълни с рикошети от автоматичен огън.

От своето място, притиснат в твърдата скала, Тери виждаше онова, което бе останало от Джоубоун, а то не беше много. „По дяволите!“, процеди той.

Групата беше безпомощна, прикована към земята от убийствения огън. Доколкото можеше да види, никой не бе пострадал от безпорядъчната стрелба. Но, от друга страна, те не можеха да мръднат от мястото си и следователно гибелта им беше само въпрос на време.

Най-близо до него се намираше Сийв. Той му направи знак и двамата пропълзяха зад укритието на няколко каменни блока. От тук Тери видя, че има възможност да се промъкнат до гнездото на снайперистите, оставайки при това незабелязани.

Докато се катереше по каменистия сипей, Тери изпита желание Джоубоун да е до него, да му разкаже още някоя от своите истории. Още не му се искаше да повярва, че никога вече няма да ги чуе.

Те бавно напредваха по скалната стена. Сийв долепи устни до ухото на Тери, но дори и така думите му почти не се чуваха от лая на автоматичната стрелба.

— Дом смята, че Бог е изоставил това място. Ти как мислиш?

— Ако Бог е живот, той положително няма работа тук. — Тери посочи с ръка и двамата видяха малко по-нагоре стрелящите виетнамски снайперисти. Тери изтегли иглата на гранатата и леко я подхвърли, така че тя се търкулна в краката им.