Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Отиваме — каза той. — Тези хлапета имат нужда от лекарски грижи.

Трангх, който местеше поглед от Тери към Магьосника, почувства странно стягане в гърлото. Стори му се, че изходът на цялата война виси в моментната тишина, настъпила преди Върджил да изръмжи своето съгласие. В следващия миг замръзна от презрителния поглед, който Бучър хвърли към него, сякаш за да му каже: „Това са повече твои събратя, отколкото мои. Ти трябваше да се застъпиш за тях.“

Привечер на третия ден след кратката отбивка от пътя Чей се върна от разузнаване. Той съобщи, че на по-малко от километър пред тях се намира северновиетнамско подразделение — по-голямо и по-добре екипирано от всички, атакувани досега, и при това командвано от полковник.

— Тоест — каза Върджил, като взимаше решение да го нападне, — някой, който може да ни каже къде се намира ЦУЮВН.

Тази нощ имаше луна, но зловещите, надвиснали облаци правеха светлината й разсеяна и бледа. Малко след полунощ наближиха лагера от две страни — Тери, Мън, Сийв и Трангх откъм единия фланг, Върджил, Доминик, Джоубоун и Чей — откъм другия.

Някъде на запад валеше дъжд и далечният тътен долиташе до ушите им, контрастирайки с мъртвата тишина, през която те се движеха като духове в гробище.

Подразделението спеше. На такова разстояние от границата войниците се чувстваха спокойни, уверени в убежището, което им даваше неутралната територия. Часовите бяха обезвредени почти едновременно. Тери използва своята тел, която запя от рязкото опъване, преминавайки през плътта и хрущялите. Кръвта, подобна на сянка в нощта, попи в земята и изчезна.

Трангх, който бе счупил врата на другия часови с едно жестоко движение на ръцете си, доброволно остана назад, за да охранява тила им. С тихо шумолене, което можеше да се дължи и на настъпващата буря, Тери, Мън и Сийв навлязоха в лагера.

Магьосника искаше полковника жив; групата беше инструктирана да убива всички останали. Тери почувства в гърба си първия порив на вятъра, влажен от мъртвешката воня на гниеща растителност. Прокрадваха се от колиба на колиба и колеха по пътя си. Не можеше да се каже кой от тримата го прави по-бързо, ловко и безшумно. Беше просто невероятно как обстоятелствата бяха успели да превърнат човешките същества в толкова неумолими убийци. Чия извратена воля ги караше да сеят смърт с такова ужасяващо темпо?

За да може да върши своята работа, Тери вече бе престанал да забелязва живота около себе си. Той си спомни не без симпатия за цар Едип, за кръвта, изтекла от избодените му очи, отнасяйки със себе си греховете му, както и неговите страсти.

Мина му през ума, че човек не може да живее без страст. Това на свой ред го накара да се замисли за мълчаливия Трангх, стаен сам в мрака, който изглежда беше роден без каквито и да било желания. Приличаше по-скоро на образ в огледалото, който изчезва, когато не гледаш към него. Той беше роден за войната. Какво ли щеше да прави, питаше се Тери, когато тя най-сетне свършеше? Дали един ден нямаше да се разбунтува срещу Магьосника и другите като него и да ги унищожи? Щеше ли някога да осъзнае последствията от онова, което му налагаха да върши? И най-вече, можеше ли да бъде спасен от самия себе си?

Подобни мисли запълваха ума му, докато продължаваше зловещия си труд. Тази разтегливост на съзнанието му помагаше да запази разсъдъка си в обстановката на пълна лудост.

Намериха Върджил в средата на лагера. Той беше завлякъл там северновиетнамския полковник, който коленичеше, заобиколен от главите на своите хора. Магьосника се обърна към него направо, пренебрегвайки услугите на Чей като преводач.

— Къде е ЦУЮВН? — попита той.

Полковникът се взираше безизразно в лицето му.

— Знаеш къде е и ще ни кажеш.

Полковникът не помръдваше.

Върджил накара Джоубоун и Чей да донесат една от минохвъргачките на виетнамците и да я поставят до полковника. Напълни я сам, така че той да може да следи действията му. След това го сграбчи за косата и блъсна главата му в дулото на оръдието. Едното око на полковника се оказа болезнено притиснато във вътрешността на цевта.

— Какво ще правиш сега, ще ме пратиш в облаците ли? — попита той с напевен глас, сякаш казваше молитва. — Това няма никакво значение. Аз и без това съм мъртъв.

Върджил грубо дръпна главата му от минохвъргачката.

— Не се надявай да умреш — каза той. Ръката му потърси дръжката на ножа, но в момента не го носеше и затова поиска от Трангх неговия. Когато той му го подаде, Върджил добави: — Твоето наказание ще е животът.