Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Сийв се взираше в него, допрял буза до влажната коса на брат си.

— Мога да сторя едно — отвърна той. — Мога да го обичам.

И когато видя недоумяващото изражение на Трангх, ос запита как е възможно някога да е искал да бъде свой тук, да е приятел с него и Бучър. Бучър убиваше с ужасяваща лекота. А Трангх беше чужд, чужд и непознаваем като красивите млади момичета в пъстри рокли, които се въртяха в ритъма на американския рокендрол под покрива от пресовани кутии кока-кола.

— Сега вече разбираш защо войната няма да свърши никога. — Трангх обгърна с жест обгорялата земя, покрита с обезобразени трупове, между които и онова, което бе останало от момиченцето. — Аз съм един от щастливците. Ето я другата възможност.

Но откровението идваше твърде късно; Сийв вече не слушаше.

— Върви си — прошепна той. — Махай се. — Но Трангх не помръдна от мястото си. Той се бе превърнал в ням зрител на тяхната болка и ужас, които поглъщаше така, сякаш можеха да поддържат съществуванието му, подобно на ориза и рибените глави.

Разкъсващите конвулсии на Дом бяха утихнали.

— Боже мой — чу го да мълви Сийв, — дай ми сила да се прибера у дома.

Войната бе все така мъчителна и безкрайна, но не и за тези от отряда СЛАМ. По думите на Върджил, с всеки изминат ден Никсън докарваше Америка все по-близо до позорното поражение в една страна, която тя така и не се бе помъчила да разбере.

Групата, вече закалена и сработена, се намираше в Бай Ми Туот, в тридневен отпуск преди поредната мисия, която, според намеците на Бучър, щеше да бъде най-трудната досега. Бяха осем на брой — Тери, Върджил, Сийв, Доминик, едно тънко, върлинесто момче от Канзас — бивш фермер, по прякор Джоубоун 6 6 Ченето — Б.пр. , Трангх, Мън и един кхмер-серей на име Чей. Снабдиха ги с продоволствие и муниции. Откъде ли? Сийв знаеше, че Бучър никога не попълва официални заявки. Всъщност, досега той не беше виждал каквито и да било документи, свързани със СЛАМ.

Любопитството му го отведе в щаба на Специалните части. Там не само не бяха чували за Върджил — майор, капитан или какъвто и да било, но такова име липсваше дори в списъците на личния състав. Никой не бе обезпокоен, нито дори заинтересуван от този факт. На фона на всепоглъщащия хаос на войната подобна дреболия се забравяше мигновено.

Това накара Сийв да се замисли. Ако Върджил не беше от Специалните части, какъв беше тогава? Може би по някакъв начин бе свързан с Командването, с щаба на генерал Абрамс? От щаба на Специалните части в Бан Ми Туот той телефонира в Сайгон и за свое най-голямо удивление откри, че никой в Командването не познава офицер на име Върджил — поне така твърдяха оттам.

Сийв все още търсеше отговора на своя въпрос, когато групата потегли. Този път не носеха бойните си униформи, а свободните, черни памучни дрехи, предпочитани от Червените кхмери. Бяха въоръжени със съветски автомати „Калашников“. На тръгване оставиха личните си знаци в Бая Ми Туот.

Матовочерният хеликоптер без отличителни знаци ги занесе на север, към низините. Нямаше инструктаж, нито дори намек за характера на предстоящата мисия.

Магьосника се материализира от мрака, осветяван единствено от бледозеленото сияние на арматурното табло.

— Чувам — извика той през воя на перките, — че си разпитвал за мен насам-натам. Голям детектив си бил.

Сийв сви рамене, опитвайки се да прикрие сухотата в гърлото си.

— Исках просто да се ориентирам в обстановката.

Магьосника дълго не свали поглед от него. Сийв почувства как по челото му се стича струйка пот и се помоли да не влезе в окото му. Чувстваше, че ако мигне, Върджил ще помисли, че го лъже.

— Дано да е така — каза Магьосника. — Дано да се разбираме. — Въпреки оглушителния шум в кабината, помежду им цареше тишина — неловка и нежелана като въздушна яма над Скалистите планини.

— Не знам нищо за теб — каза Сийв. — Но откакто съм тук поначало не съм наясно с каквото и да било.

— Е, това мога да го разбера — засмя се Магьосника. — И на мен ми отне доста време да схвана какво всъщност става тук. От цялата работа това е най-трудното. — Хеликоптерът попадна във въздушно течение и за миг двамата мъже политнаха един към друг. Сийв се улови за един ремък.

— Виждаш ли? — попита Магьосника. — Аз нямам нужда да се държа. Знам, че няма да умра тук. Когато и ти го разбереш за себе си, няма да ти пука от нищо, Дансър.

Пилотът го повика и Върджил клекна до него в зловещата бледа светлина на приборите. Показалецът му се подаде и посочи маршрута, който знаеше наизуст. Пилотът кимна, хеликоптерът се наклони и пое курс право на запад. Магьосника отново се обърна към Сийв.