Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Доминик поклати глава.

— Не знам дали ще мога да правя това.

— Защо, какво има? — попита Бучър с явно отвращение. — Съвестта ли те тревожи? Лайнарят, когото убиваш, е същият, който е заложил шибаната мина, оставила някое нещастно копеле без крака до второто пришествие. От колко време си тук? От девет месеца? Колко пъти досега някой до теб се е натъквал на замаскирана граната? Мисли за това, докато го правиш.

— Наистина, не знам…

— Той не знаел — имитира го Магьосника. — Слушай, приятел, време е да проумееш една от горчивите истини в тоя живот: ако човек не намира удовлетворение в силата, в това да потиска другите, той си измисля съвест и започва да тормози самия себе си. Това е изборът ти, решавай.

— Аз…

Но преди Доминик да успее да продължи, Сийв го прекъсна:

— Не се безпокойте, аз ще се погрижа за него.

— Може пък да не му е мястото при нас — каза Бучър. — Аз нося отговорност за цялата група.

— Не, не — отвърна Сийв, като мислеше с тревога, че Дом ще е в по-голяма безопасност тук, където Магьосника, защитавайки себе си, щеше да предпазва от злини и всички останали. — Казах, че ще се погрижа за него.

Трангх ги насочваше по пътя им и селата извираха като мехури от джунглата. Понякога отрядът използваше огън от въздуха, за да пробие димящи дупки в защитата на жълтите. Подаваха се навън през металните перила на хеликоптера и когато той се спуснеше, едновременно откриваха огън. Хеликоптерът изстрелваше своя ракетен товар и моментално смазваше всяка съпротива.

Те слизаха на обгорената, тлееща земя и продължаваха с кратки откоси от своите АК-47, „освободени“ от предишни жертви. Накрая, заобиколени от смърт, се навеждаха подобно на селяни в оризище, за да свършат кървавата работа на Касапина.

Друг път се насочваха на запад и като следваха линията, прокарана по картата от пръста на Трангх, предприемаха мълниеносни „тихи“ акции, при които не се даваше нито един изстрел. Прокрадваха се от колиба на колиба, режеха гърлата, отсичаха главите, оставяха обезобразените тела за страх и назидание на жълтите.

Като взе идеята от татуировката на Трангх, Бучър започна да рисува по местата на акциите стилизирани изображения на „фунг хоанг“ с кръвта на жертвите.

Веднъж Сийв видя Трангх да се взира в грубата, но силна рисунка и за момент долови искрица от някакво чувство да пробягва по лицето на виетнамеца. Какво ли изпитваше, изправен пред новото изобретение на Бучър? Дали възторг, или обида?

Защо ли го интересуваше какво мисли Трангх? Дали просто защото това беше неговата страна и онова, което той мислеше, имаше значение, независимо от мнението на американската администрация по този въпрос?

Сийв, още тогава детектив по душа, гореше от желание да разбули тайната на Тери и Трангх. Той вярваше, че успее ли да разбере тях, ще може да открие някакъв смисъл и в целия безумен водовъртеж, в който се намираше.

Повечето от момчетата, озовали се тук, искаха единствено да се приберат у дома, да забравят, че въобще някога са били на това място и са преживели този кошмар. Но не и Сийв. Той чувстваше, че поне за него вонящата джунгла и смъртоносните оризови полета на Виетнам, крият някаква първична истина. И вече бе убеден, че Трангх, подобно на „фунг хоанг“, държи ключа към тази истина.

По време на един рейд далеч на север той наблюдаваше как Трангх насочва хеликоптера над гъстата тъмна маса на джунглата. Коленичил зад него, Върджил шепнеше в ухото му:

— Хайде, кажи ни къде се крият жълтите, както правиш винаги. Само това искам от теб.

Трангх протегна ръка и хеликоптерът направи ляв вираж. Пред очите им се показа сечище. Село.

— Ето там.

Налетяха стремглаво, на малка височина, автоматите загракаха, ракетите злобно изсвистяха. Дърветата се сриваха сред неистов рев, смъртта разцъфваше в мазните кълба на взривовете.

С крайчеца на окото си Сийв видя Трангх да притиска ухо към пода на хеликоптера. Очите му бяха широко отворени и неподвижни, дебелите му устни помръдваха, сякаш шумът, който издаваха оръжията им, изригваше подобно на газ от вътрешността на тялото му.

Машината се приземи и Сийв последва Трангх навън. Наведени, подобно на превити от възрастта старци, те притичаха през обгорялото сечище, пометено от въртящите се перки.

Ответният огън, ярки трасиращи ивици в нощта, ги караше непрестанно да лавират. През целия път до укритието Сийв следваше приведените рамене на Трангх. Най-сетне, когато запъхтени опряха гърбове на купчина топли, димящи развалини, той за свой ужас осъзна, че неволно е използвал виетнамеца като щит.