Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Погледът на Трангх беше толкова кух и безжизнен, че той трябваше да го докосне, за да се увери, че е жив. Щом усети допира му, виетнамецът мигновено се извъртя и Сийв се оказа лице в лице с дулото на неговия „Калашников“.

— Изплаших се за теб — прошепна Сийв през пребледнелите си устни. — Помислих, че са те улучили.

Оръжието се скри в мрака. Навсякъде край тях пламъците танцуваха и се мятаха сред пукот и искри. Това напомни на Сийв за самия него, за тъмнината, сред която горяха — той и Трангх. Бяха толкова близки и толкова различни. И все пак, всеки от тях като че ли черпеше сила от другия.

С очи, подобни на късчета обсидиан, Трангх махна с глава:

— От тук.

Те излязоха от укритието, видяха, че останалите са приковани към земята от огъня на северновиетнамците и се запромъкваха на прибежки по края на опожареното пространство. Трангх започна да стреля и Сийв, който се придвижваше непосредствено зад него, го последва. Двамата се втурнаха едновременно към последната оцеляла огнева точка. Сийв изтегли иглата на една граната и я метна зад набързо издигнатата барикада от дървени трупи и тлееща тръстика.

Хвърлиха се на земята, миг преди мракът да се превърне в бяла светлина и трясък. После отново бяха на крака и тичаха, продължавайки да стрелят по онова, което беше останало от укреплението.

След това се заеха да ровят из останките. Трангх, точно според инструкциите, коленичи и започна със сръчни движения да реже гърлата на онези трупове, които бяха още цели.

В това време дойдоха и останалите, невредими. Селото изглеждаше като обратната страна на луната — само дето там пламъците щяха да угаснат. Всички се присъединиха към прочистването — призрачни фигури, вършещи ужасното си дело с усърдието на работна бригада.

Беше тихо, като се изключи пращенето на огъня. Изведнъж Сийв вдигна глава. Изправи се и се ослуша. Отново същият звук. Космите на тила му настръхнаха.

През облаците от пепел и дим успя да различи един силует, който се приближаваше към тях с несигурна, залитаща крачка. Още преди мозъкът му да успее да определи фигурата, той видя Дом да тича насреща й.

— Стой! — извика Магьосника. — Върни се!

Но Дом или не чуваше, или си правеше оглушки и продължаваше да тича към олюляващото се, изпоцапано със сажди дете. Беше момиченце на не повече от пет-шест години. Дългата му черна коса се спускаше гладко към раменете. Очите му гледаха диво, явно не беше на себе си от страх.

Пронизителните му писъци ехтяха из опустошеното сечище, късайки и бездруго опънатите им нерви. То ту се скриваше зад вълните от пламъци и дим, ту изплуваше отново, бродейки из развалините на онова, което доскоро е било неговото село. Изведнъж се спъна и падна на колене в пепелта. Когато стана, Стийв видя кръвта, стичаща се от няколко рани по тялото му. Това клето дете сякаш символизираше гибелната безнравственост, която беше прякото следствие на войната. Остра жал за него сви сърцето му.

Като в забавен кадър той гледаше как брат му приближава апокалиптичната картина на един полудял свят. Неочаквано гледката се превърна в нещо, надхвърлящо границите на реалното — милосърдната десница на един нововъзкръснал бог се протягаше, за да изцели поколението, което винаги, във всички култура е невинно.

— По дяволите! — извика Магьосника и насоча автомата си към детето.

— Не! — изкрещя Сийв, хвърляйки се към оръжието. Но Трангх се оказа по-бърз. Едва доловимо движение — и ръката на Сийв падна край тялото му, безчувствена като дърво.

В безпомощен ужас той видя как Магьосника изстреля кратък откос в гърдите на детето. Малката фигурка отхвръкна назад. Преди да докосне земята, тя се пръсна на парчета с оглушителен гръм. Дом, който се намираше на две крачки от нея, бе повдигнат във въздуха от силата на взрива.

Трангх освободи Сийв и той се спусна към брат ся.

— Господи — шепнеше Дом. Намираше се в шок, но не беше ранен. — О, Господи.

— Била е минирана — каза Тери, като се доближа до тях. — Това е стар трик. Слагат граната под мишницата на детето и я свързват така, че когато го докоснеш… — Трангх наблюдаваше сцената, без да промълви нищо.

Дом бе хванал главата си с ръце и трепереше като трескав. След това започна да повръща. Сийв обгърна тялото му с ръце.

Застанал току до тях, Трангх ги гледаше и очите му отразяваха настъпващите пламъци. Сийв ясно почувства жадността, с която поглъщаше прегръдката им.

— Колкото и да се мъчиш, не можеш да го предпазиш — каза виетнамецът. — Това място ще постъпя с него така, както намери за добре — или ще го погуби, или не. Ти не можеш да сториш нищо.