Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Защо тогава търпиш всичко това? Излиза, че ни мразиш толкова, колкото и северновиетнамците.

Черните, лишени от дълбочина очи се спряха върху него.

— Аз не мразя — каза Трангх. — Аз горя.

„Аз горя.“

Вече няколко седмици тази фраза не даваше мира на Сийв. Нещо го караше да се отнася към нея като към таен талисман, струваше му се, че тя то свързва пряко с Бучър и Трангх — защото той копнееше да принадлежи към нещо по-хуманно от СЛАМ, групата, която прекарваше по-голямата част от времето си в убиване. Но накрая трябваше да признае, че не разбира с какво се е сдобил и няма да го проумее никога, ако продължава да го крие от всички.

Ето защо се обърна към брат си Доминик. Макар и по-млад от него, той беше истински учен, поглъщащ ненаситно трудове по история, философия и социална етика.

От всички тях на Дом може би най-малко му прилягаше да бъде на война. Беше убивал, но го правеше с неохота. Никога не бе изпитвал внезапния прилив на възбуда в разгара на битката, който обземаше останалите дори против волята им — малки вълци, точещи зъби сред пустошта. Не го опияняваха светещите ивици на бръмчащите край ушите му трасиращи куршуми, нито се въодушевяваше от тракането на автоматите. Беше сляп за онова, което всички те виждаха в закона „Убий, за да живееш“, пропил самия въздух така, както мирисът на смърт.

— Разбира се, че знам какво е имал предвид — каза Доминик, когато Сийв му предаде странния и зловещ разговор с Трангх. — Но мисля, че човек трябва да е роден тук или да е учил история, за да го разбере.

Лагерът им беше разположен в едно село, изпълнено, както и всички останали в онези дни, с разделение и недоверие. Докато клечаха под палещото слънце и дъвчеха солните си таблетки, няколко навъсени местни чиновници, въоръжени с американски оръжия, претърсваха колибите.

— Виж, французите са дошли тук в началото на века и са съсипали страната. Общо взето, не са направили нищо по-различно от онова, което всяка колониална държава е правила през миналите векове. Като начало са изритали управляващите мандарини и са въвели френско владичество, френско образование, френско правораздаване, като всичко това е допринесло за израждането на едно общество, изградено върху древните конфуциански принципи.

Чиновниците измъкнаха от една колиба млад мъж и го повлякоха през прахоляка. Той кървеше, едната му ръка беше счупена и висеше под неестествен ъгъл. Сред мръсотията на улицата те продължиха безмилостно да го бият.

— Пол Думер, който дотогава бил министър на финансите, пристигнал тук през 1897 г. в качеството на генерал-губернатор. В цялата работа се съдържа немалка ирония. Неговите политически врагове го прогонили от Франция заради предложения от него по-доходен данък. Той дошъл в колонията и бързо превърнал заточението си в доходоносно предприятие.

Човекът, поне привидно, беше северновиетнамски шпионин. Говореше се, че ЦРУ обучава местните власти да залавят комунистическите агенти, проникващи в Южен Виетнам. Проблемът бе в това, че чиновниците имаха месечна норма, която трябваше да изпълняват.

— Отначало старите мандарини се мръщели на износа на ориз, като намирали за по-разумно с него да се изхранват гладуващите райони на страната. Думер, обаче, виждал в него основна експортна суровина, благодарение на която в крайна сметка колонията щяла да започне да се рентира. Към четирийсетте години Индокитай вече бил третият най-голям износител на ориз в света. Но другата страна на медала била, че мнозинството от селяните се лишили от притежаваната от векове земя и тя преминала в ръцете на френските предприемачи и богатите виетнамски семейства, които бързо надушили добрата печалба.

Един от чиновниците допря оръжието си до слепоочието на мъжа и дръпна спусъка. Дали човекът наистина беше предател, или просто селянин без достатъчно средства, за да подкупи властите? За американците този въпрос щеше да си остане загадка, също както и много други въпроси във Виетнам.

— Всъщност, това било добре дошло за Думер. Той използвал практически робския труд на останалите без земя селяни в никнещите като гъби мини и каучукови плантации, както и в амбициозните си програми за обществено строителство.

Чиновниците продължаваха да претърсват колибите една след друга, докато накрая отвън се събра цяла редица хора с крака, изцапани от кръвта на първия мъж. Хоризонтът над джунглата се забули от тъмни облаци. Скоро огненият ръб от слънчева светлина зад тих изчезна. Мъжете и жените стояха неподвижно, неми като планините на северозапад. Чиновниците ги огледаха внимателно, след което клекнаха и започнаха да ядат ориз, разговаряйки оживено помежду си.