— Но по една своя решаваща особеност френското влияние върху тази колония се различавало от обичайното. Преди идването на французите употребата на опиум била ограничена. Всъщност, тя била на практика непозната извън малобройното китайско население. Думер променил всичко това. Виждайки в опиума още един потенциален източник на значителни доходи, той построил рафинерия в Сайгон. В резултат на това наркоманията сред виетнамците придобила такива ужасяващи размери, че не след дълго една трета от всички приходи на колонията идвали от продажбата на опиата.
След като приключиха с обяда си, чиновниците станаха и пред очите на останалото село разстреляха задържаните един по един.
Лицето на Доминик бе мрачно и потъмняло, подобно на тлеещо поле след битка.
— Французите вече напуснаха Виетнам, един ден, ако е рекъл Господ, ще го напуснем и ние. Но опиумът и страданието, което той поражда, ще останат. Това е наследството, което Франция остави на Индокитай, целувката, която тя положи върху един народ, който, както пише Думер при пристигането си тук, е бил узрял за поробване.
— Тук всички проливаме кръвта си — каза Сийв. — Тези хора вече са привикнали на онова, което виетнамците вършат един срещу други. Те просто изпълняват заповеди. А и не забравяй, че това се възприема като важна антикомунистическа операция, финансирана от американците. Ако се опитаме да й попречим, това ще повлияе зле на бойния дух. При теб, Дом, проблемът е, че ти кървиш и отвътре. Може би за по-удобно си забравил войнствената природа на виетнамците? Та те неведнъж са поробвали по-малко агресивните си съседи, например кхмерите.
— И двамата кървим — отвърна Доминик, — само че ти си прекалено твърдоглав, за да го разбереш. Понякога си мисля, че всички ние трябва да се запитаме дали Трангх ни мрази толкова, колкото северновиетнамците. Вътрешната природа на този народ няма нищо общо със стореното от французите и ти го знаеш.
— Нека онзи, който е безгрешен, да хвърли първия камък, така ли?
— В общи линии, да. — Той погледна мрачно купчината трупове. — Нищо не може да облекчи бремето на тази трагедия.
— Трагедия е твърде слабо понятие, когато става въпрос за тая лайняна война — каза Сийв. — Това е дума, която можеш да употребиш у дома, когато си в безопасност и разсъждаваш за световните проблеми, седнал в удобното си кресло. А когато си тук, затънал до гуша в страдания и смърт, това е ад и ти дяволски бързо го разбираш.
Селяните се бяха разотишли и насъбралите се кучеха душеха необезпокоявани земята, по която се стичаха вадички кръв.
— Това място ме промени — каза Доминик. — По-точно промени начина, по който възприемах света. Дойдох, за да разбера доброто в своето пребиваване тук, да проумея неговата цел. Гледам как докторите сноват напред-назад, как се опитват да закърпят нещастните копелета, стъпили върху мина или закачили жицата на някоя граната в джунглата. Но те не могат да сторят нищо повече, не могат да те излекуват. А нали лекарят е затова — да лекува. Аз искам да лекувам и тази война ми показа начина, по който да го правя. Момчетата, — които се завърнат у дома, ще се нуждаят от нещо повече от физическо възстановяване. Те ще имат нужда от духовна сила, от изцеление за своите души. Само Бог може да стори това. Тук няма вяра, Сийв. Ти го виждаш така добре, както и аз. Господ е оставил това място на Конфуций и Буда. Но ако телата могат да се кърпят с хирургически игли и конци, то за сърцата и умовете е потребно друг вид лечение. Нещастниците, които успеят да се измъкнат от този ад, ще търсят спасение. И когато се завърна у дома, аз искам да им помогна да го открият.
„Никой не излиза жив от тук“ — пееше Джим Морисън.
Групата СЛАМ летеше на север към Плейку и Контум. Щяха да ги „вмъкнат“, ако се използва военната терминология, в „заградителен чувал“. Бързите хеликоптери „Хюи“ ги стовариха в джунглата — пратеници на смъртта сред буйната растителност, където човешките тела очакваха своята жътва.
Бучър ги учеше на много неща, между които и как да обезглавяват врага.
— Оставяйте главата край тялото — наставляваше ги той делово, — но преди това се уверете, че сте прерязали всички сухожилия. По този начин душата на виетнамеца няма да може да избяга. Нали така, Трангх?
— Безкрайният цикъл на „самсара“, свещеното колело, ще бъде прекъснат — отвърна Трангх без всякаква емоция.
— Нашата цел е не само да убиваме жълтите — каза Бучър, — но и да ги накараме да се насерат от страх. Ясно ли е?
Читать дальше