Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Искаш ли да знаеш на какво се дължи безсилието ни в тази война? На това, че всеки е толкова зает да опази собствения си задник от жълтите, че не му остава време за нищо друго. Колкото до мен, аз съм заседнал тук до края на войната и знам, че трябва да извлека от това максимална изгода. Щом си нагазил в лайна, не се мъчи да ги изчегърташ, а намери някой балама, на когото да ги продадеш.

Върджил се наведе към отворената врата и се изплю срещу вятъра.

— Няма да го върне в моето лице, я? — ухили се той и продължи: — Аз имам заповеди да гоня жълтите и точно това смятам да правя. Но смятам, че щом ще рискувам живота си за чичо Сам, той ми дължи нещичко. — Магьосника посочи през рамо посоката, в която летяха. — Ето там ще направим състояние, Дансър, помни ми думата. — Чертите му, осветени от идващото отдолу зеленикаво сияние, бяха разкривени от причудливи, ъгловати сенки и наподобяваха зловеща карнавална маска. — Ще ти кажа нещо, което никой в щаба няма да може и няма да иска да ти каже. В момента ти си част от операциите „Даниъл Буун“ 7 7 Един от пионерите на американския западен фолкл. герой — Б.пр. . Нашата мисия, както и мисиите на всички групи, участващи в тези операции, попада в графата „строго секретно“. Затова в Бан Ми Туот нямаше инструктаж, затова и самите ние сме стерилни — самоличността ни не може да се установи по нищо. Дори момчето, което кара хеликоптера, не знае накъде летим — аз му соча маршрута в движение. Заповедите ни се издават директно от майор Майкъл Ийлънд. Сега успокои ли се?

Сийв кимна:

— Казах ти вече, не съм искал да си пъхам носа, където не ми е работа.

Върджил се обърна и приклекна до пилота. Сийв се помъчи да види участъка от картата, който разглеждаха, но огромната маса на Магьосника я скриваше от погледа му.

Летяха ниско и много бързо, така че сливащите се върхове на дърветата се превръщаха в черно море, над което те се носеха подобно на птицата „фунг хоанг“.

Сийв почувства гадене в стомаха и се запита дали причината бе в тракащите зъби на седналия до него Доминик, или във вибрациите на хеликоптера. Погледна лицето на брат си в почти тъмната кабина и се прокле, че го е довел в отряда СЛАМ. Мина му през ума, че в Бан Ми Туот Дом щеше да е в много по-голяма безопасност. Там поне щеше да бъде американски войник. Тук, в душния мрак, той беше нищо — не американец, а просто една прашинка в очите на Бога, пътуваща без знак за самоличност от точка А до точка Б. „Ако умрем в тази мисия, никой никога няма да узнае какво се е случило с нас“, помисли си Сийв. Изглежда, тъкмо това беше идеята.

Известно време гледа как Джоубоун разказва на Мън и Чей една от дългите, смешни истории, заради които бе получил прякора си. Те слушаха хлапето като омагьосани. Сийв не проумяваше как едни деветнайсетгодишен човек може да притежава такъв неизчерпаем запас от разкази. Подобно на съвременна Шехерезада той държеше смъртта и ужаса на разстояние, като развличаше околните, а по всяка вероятност — и самия себе си.

Шумът и вибрацията се усилиха и Сийв погледна навън през отворената врата. Над тях три бомбардировача Б-52 пронизаха кехлибарените облаци и изпревариха хеликоптера, насочвайки се на запад. Десет минути по-късно първите експлозии разцъфнаха като ярки китайски фенери.

Сийв протегна врат и в светлината на тези цветя на злото видя под себе си джунглата и оризовите полета. И реката — толкова близка, че за миг бе заслепен от фосфоресциращите отражения, блестящи като люспите на огромна змия.

И най-сетне той разбра коя беше крайната им цел. Камбоджа.

Далеч на запад над Кардамоновите планини се кълбяха тежки, заплашителни облаци. Въздухът бе така пропит с влага, че нищо не оставаше сухо. Беше сезонът на мусоните. В такова време и най-незначителната драскотина можеше да забере и гангреняса. Рана в крака означаваше сигурна смъртна присъда.

Тери Хей гледате как Върджил, който вървеше последен в колоната, се изкатерва по брега на пълната с мъртъвци река. Помисли си дали Хирон не ги очаква някъде наблизо, седнал в своята полюшваща се лодка. Дали с прекосяването на реката, която бележеше границата с Камбоджа, не бяха навлезли в пределите на ада.

Предстоящото начинание го накара да почувства моментен пристъп на несигурност. Там, в камбоджанските джунгли, като дебнещо животно ги очакваше смъртта. Но обещанието за безмерно богатство и власт го теглеше напред като магнит.

Очакваше ги една седмица или може би дори десет дни, които щяха да прекарат сами на вражеска земя, преди да бъдат посрещнати в околностите на Ангкор Ват. През това време трябваше да се бият и с жълтия, който се спотайваше като озъбен вампир в относителната безопасност на неутралната камбоджанска територия.