Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— В Ангкор трябва да се видим с един човек — каза Върджил на Тери при разговора им на четири очи в нощта преди тръгване. — Много важна клечка, мръсник и половина. — Той се засмя и допи скоча си. — Французин е и е живял тук дълго — по-дълго от който и да било американец. — Върджил си наля остатъка от бутилката. — Работата е там, че без него не можем да получим онова, което искаме. Той държи нещо, което ми е страшно необходимо. Привлякъл съм на наша страна някои хора, но и той си има своите. При това всички са азиатци, така че дори да сключим сделката, един дявол знае дали може да им се вярва. А аз трябва да съм наясно, разбираш ли? Ти си добър в това, може би толкова, колкото и аз, макар да вършиш всичко със задника напред. Азиатците ти вярват, докато аз ги карам да се спичат от страх. Имам чувството, че този път ще е нужен известен финес.

— Ще помисля за това — каза Тери.

— Да. Помисли. — Върджил вдигна чашата си. — Само недей да го обсъждаш с новото си приятелче. — Тери разбра, че има предвид Мън. — Ти може да вярваш на тоя кучи син, но аз със сигурност — не.

Тери отново мислеше за този разговор, когато Магьосника се изкачи след него на далечния чужд бряг и каза:

— Дръж се сега, приятел. Започва се.

Нападаха жълтите през нощта. Небето беше безлунно и местността тънеше в дълбок мрак. На моменти им се струваше, че вървят със затворени очи или насън. Опасността беше навсякъде, осезаема като ударите на сърцата им.

Земята се разгъваше пред тях и неохотно им даваше път. Сега ги водеше не Трангх, а Чей. Той носеше мачете и разчистваше, тясна пътека в случаите, когато беше крайно необходимо. „Звукът пътува в джунглата така добре, както и във водата“ — обясни той.

Дори и сега беше толкова горещо, че се налагаше да правят чести почивки. Тогава азиатците заставаха на пост, непроницаеми за влагата, която, както се струпаше на американците, изсмукваше дъха от всяко живо същество. Дали презираха западняците за тяхната липса на издръжливост, питаше се Тери, или просто им беше безразлично?

Групата изглеждаше доволна от касапницата, която оставяше след себе си. Отново се бяха превърнали в опръскани с кръв касапи, но в крайна сметка те вярваха, че са изпратени именно за това. В един укрепен бункер, нагазили до глезените в натрошен бетон, окачиха главите на северновиетнамците на опъната жица, подобно на китайски фенери, докато Тери рисуваше на стената знака на „фунг хоанг“.

Спяха денем — неспокойна, пресеклива дрямка под гъстите сенки, населявана от сънища за онова, което вършеха през нощта. По едно или друго време повечето от тях бяха будни и се тълпяха около Джоубоун, за да чуят поредната история. След това вътрешните им страхове се успокояваха и те един по един се унасяха в сън.

При един друг аванпост, след особено тежък ръкопашен бой, който едва не коства живота на Чей, освободиха шестнайсет кхмерски деца, държани в плен и измъчвани от виетнамците.

Вбесен, Магьосника нареди да накладат голям огън, в който хвърлиха отсечените глави. Смрадта на гъстия, мазен дим, който се вдигна, ги задави. Сийв наблюдаваше Доминик с крайчеца на окото си, опасявайки се, че страховитата гледка ще го накара да побегне. Дом беше коленичил сред измършавелите кхмерски деца и безуспешно се опитваше да ги нахрани, докато те ритаха главите на мъчителите си в ревящите пламъци, сякаш бяха открили нова игра.

В сивото, вонящо утро Мън и Чей патрулираха в района, докато останалата група разрови догарящите въглени и следвайки указанията на Върджил, издигна пирамида от черепи. След това Магьосника изряза хартиен ангел и го закрепи най-отгоре, така че цялата купчина доби вид на мъртвешка коледна елха.

Магьосника се отдръпна, за да се наслади на произведението си.

— Мир на света, а? — Той нададе дрезгав, неприятен смях.

Трангх гледаше Тери, който държеше на ръце кхмерско дете с дълбоки рани от изгаряне. В съзнанието си Тери ясно долавяше противната близост между нечестивото коледно дърво и осакатения живот, който бе притиснал до себе си.

Доминик, сложил ръце върху раменете на две от децата, с които бе прекарал нощта, грижейки се за най-тежките случаи, отвърна лице, сякаш вече се бе подстригал за монах. Той настоя да отведат децата до най-близкото кхмерско селище, където щяха да им окажат необходимата помощ.

— Това е просто нелепо — каза Магьосника. — Ние сме на война.

Тери, все още с детето на ръце, отиде до пирамидата и разрита черепите. Хартиеният ангел на Върджил изчезна сред костите.