Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Тук е публичен дом — каза Сутан. — Каква си ти в такъв случай?

— Аз знам каква съм — каза Морфея, движейки се в светлината на лампите като привидение през обляна от лунна светлина горска поляна. — Но по-важното е каква ме виждаш ти. — Гласът й беше мек, без следа от гняв или укор.

— Защо? — Думите на Сутан в този обмен на реплики, напротив, бяха изречени с доста рязък тон.

— Мисля, че е очевидно. Ти си негова дъщеря.

— Странно, но не се чувствам такава.

— Е, да — тъкмо това е печалното в цялата история.

— Затова ли ме доведе тук? За да се опиташ да ми повлияеш?

— Просто те изведох оттам, където не искаше да останеш. — Морфея премина от сянка в светлина. — Това е всичко.

— Не ти вярвам. — С приближаването на Морфея Сутан се чувстваше притисната в ъгъла. — Мислиш, че можеш по някакъв начин да ме накараш да обикна баща си.

Отново същата усмивка.

— Сутан, защо не можеш да разбереш нещо толкова явно? Човек няма как да се научи на онова, което му е вродено. Макар да казваш, че никога не си обичала баща си, струва ми се, че е вярно тъкмо обратното. Мисля, че винаги си го обичала, но просто с течение на годините си се научила да го мразиш.

— Не, аз…

Когато видя Крис и баща си да преминават забързано отвън по коридора, Сутан вече беше с гръб към Морфея, защото бе побягнала от стаята.

— Виждам го!

Крис извърна глава.

— Кого? Сийв?

Но Воже вече се беше запътил натам. „Мога да го направя, минаваше му през ума. Мога да сложа край на тази лудост. Това може би ще послужи като изкупление за всичко, което съм сторил.“

— Мабюс! — прошепна той, като се промъкваше сред тръбите и подпорите в полумрака. — Чуй ме добре. Тук съм, за да те спася. Трябва да ми повярваш, аз ти прощавам за вси…

Внезапно краката му се отлепиха от пода. Воже се опита да изкрещи, но една ръка беше стиснала гърлото му. Не можеше да говори, нито да диша. Видя пред себе си лицето на Мабюс, изпито и напрегнато; една малка, синя вена, разполовяваща челото му, пулсираше сякаш със свой собствен, зъл живот.

— Tu… me… pardonnes? — Ти ми прощаваш? — се изтръгна задъхано от гърлото на Мабюс и той с такава сила блъсна Воже в един сноп ръждясали тръби, че цялото му тяло се разтресе като на марионетка.

— Mon Dieu — успя само да простене Воже, преди да се строполи върху изцапания с машинно масло циментов под.

Трангх се приведе над него, запъхтян като подгонено животно. Широко отворените му очи гледаха втренчено, а в съзнанието му като ярка река от разтопен метал течаха думите: Понякога се чувствам като сиротно дете… далеч, далеч от дома…

— Не ти си този, който трябва да ми прости. — Както и преди, всяка дума се процеждаше през стегнатото му гърло като отровен куршум. — По-скоро аз би трябвало да простя на теб. Но прошката предполага милост, а в мен тя не е останала. — Той протегна ръка и върховете на пръстите му докоснаха гърдите на Мило точно над сърцето. — Твоите хора изгориха всичката милост в сърцето ми.

Пръстите му се втвърдиха, докато Воже наблюдаваше в някакъв страховит унес подготовката на собствената си смърт.

— Вие заличихте от душата ми спомена за това какво означава милостта. — Ноктите му, остри като кинжали, разкъсаха прогизналата от пот риза на Воже, пронизаха кожата му.

— Сега, след всичко, което ти и тези като теб сторихте на народа ми, в своята върховна наглост ти очакваш от мен да съм благодарен за това, че ми прощаваш. — Червени вадички, лепкави и горещи, заструиха по костеливите гърди на Воже, потекоха в овалната вдлъбнатина на корема му. — Безполезно е. — Воже беше парализиран от нещо повече от ужас, несъмнено от последните останки на „кебатинан“ — единственото, което Трангх все още притежаваше. Той чувстваше болката така, както човек чува свирката на влак — все още далечна, но приближаваща с такава скорост, че съзнанието трудно може да възприеме движението й.

— Ти си част от тумора, който ни разяжда от мига, в който вие французите стъпихте на земята ни. — Стегнатите пръсти на Трангх, единственото оръжие, от което се нуждаеше, се забиха навътре в яростен „джуру“ с жестокост, отговаряща на изражението на лицето му — с отдръпнати назад устни, оголили жълтите му зъби. — А единственият начин да премахнеш тумора е, като го изкорениш завинаги. — Пречупени от силата на удара, ребрата на Воже изпращяха и острите им краища го пронизаха като стрели от лък. Тялото му се изви нагоре и кръвта бликна като фонтан, обливайки препънатата китка на Трангх с буйството на отиващия си живот.