Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Ти уби брат ми — Сийв продължаваше безшумно да си пробива път напред, приведен сред изпускащите пара тръби и покритите с пластмасова изолация кабели. — Дошъл съм за теб.

— Вече съм съгрешил твърде много — долетя от мрака гласът на Трангх. — Не искам да те убивам. Но аз не мога да умра. Все още не. — Искаше да каже още много неща — да разправи на Дансър за откровението, осенило го, докато държеше в ръце „Гората от мечове“, за бялата светлина, която го бе озарила в катастрофиралото БМВ, но не можеше да изговори нито звук, сякаш го бе напуснала паметта не за английските думи, но за английските понятия. Тогава заговори на виетнамски. Но родният му език, който тъй рядко чуваше или използваше, го накара да заплаче; пред очите му изникнаха потоци от мазен пламък — пожарът, който беше унищожил целия му живот. И той затвори уста с ясно доловимо щракване.

Когато Воже и Крис излязоха пред къщата, наоколо не се виждаше никой.

— Може да е в градината — рече Воже.

Но Крис вече беше забелязал кървавия знак на дървената врата.

— Какво е това?

Воже се приближи и застана до него.

— „Фунг хоанг“ — каза той, — виетнамският феникс. Митично създание, което според вярванията е безсмъртно.

— Трангх — изрече Крис и отвори вратата.

Двамата заслизаха в тъмнината.

Въздухът бе пропит от миризма на смазка и ръжда. Долу цареше теснота и зловоние като в гробница. В края на каменната стълба Крис едва не си преряза гърлото на един остър къс ламарина, който стърчеше на височината на човешки бой. Той се приведе и направи знак на Воже да стори същото.

— Оставете ме аз да се оправя с Трангх — каза Воже, когато стъпалата останаха зад гърба им. — Познавам го добре.

— Но сега той не работи за вас — възрази Крис, — а може и никога да не е работил. Знаем, че вече веднъж ви предаде.

— Независимо от това, той е виетнамец. Аз познавам неговото мислене, мотивите му.

— Не се приближавайте.

Крис позна гласа на Сийв.

— Какво правиш тук? — попита той. — Сутан каза, че…

— Защо питаш — каза Сийв, — след като много добре знаеш отговора.

— Изглежда, че Гуарда вече е открил Трангх — рече полугласно Воже.

— Сийв, Трангх ни е нужен жив — каза Крис. — Само той може да ни отведе при Магьосника.

— Изненадва ме, че го чувам от теб. Трангх отне живота на брат ти и едва не уби Аликс. — Крис долови нещо странно в гласа на Сийв, гърлена нотка, която го караше да звучи едва ли не варварски.

— Той ще си плати за това — каза Крис. Потеше се обилно, подразбирайки насоката на мислите на Сийв. — Хайде, бъди разумен.

— Предупреждавам те, не се приближавай. Трангх е мой. Той уби Дом и сега трябва да си плати.

Крис направи последен опит.

— За бога, Сийв, ти си полицай. Не можеш просто…

— Изчезвай, дявол да те вземе. Тая работа не е по силите ти.

— Елате! — прошепна припряно Крис на Воже. — Трябва бързо да ги намерим.

— Тук долу нищо не може да стане бързо — отбеляза Воже. — Дори и при включено осветление трудно бихме ги видели. Щеше да ни трябва четириметрова стълба, за да погледнем над тая бъркотия от кабели и тръби.

Вместо това използваха ушите си, оставяйки звуците да ги водят и протегнатите си напред ръце, които ги предупреждаваха за ниско надвисналите препятствия по пътя.

— Побързайте! — рече Крис. — Той ще убие Трангх, ако може.

— Или Трангх ще убие него.

— Няма значение, че вече не го обичаш — каза Морфея. — Аз ще го обичам достатъчно, за да заместя и теб.

— Мисля, че никога не съм умеела да го обичам истински — отвърна Сутан, застанала до вратата на апартамента, който се намираше на един етаж с този на Морфея. В ярката светлина на разпръснатите из стаята лампи тя изучаваше с поглед другата жена като някакво рядко същество, считано за отдавна изчезнало. — Това, което не мога да разбера, е, как ти можеш да изпитваш каквито и да било чувства към него, след като знаеш какъв е.

Морфея се усмихна по начин, приеман обикновено от хората, които не я познаваха, за сервилен. Всъщност, той отразяваше вътрешния покой, който я изпълваше.

— За разлика от теб — каза тя, — аз разбирам, че човешката природа е крехка и несъвършена. Ако животът ме е научил на нещо, то е, че нашата борба представлява не търсене на съвършеното, а поправяне на собствените ни грешки.

Без сама да го съзнава, Сутан се бе отдръпнала толкова далеч от Морфея, колкото беше възможно. От този тъмен ъгъл на стаята можеше да вижда коридора през отворената врата, но това почти не намаляваше чувството й за несигурност. Изпитваше силно желание да пийне нещо, но никъде не се забелязваше алкохол, а тя не искаше да издаде слабостта си пред Морфея, като я помоли за едно питие.