Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Купували сте оръжие за Салот Сар и Червените кхмери.

— О, впоследствие — да, процент от парите отиваше за нуждите на революцията. Но преди това трябваше да се плащат заплати на учители, да се купуват училищни сгради и помагала, църковно имущество. Дори след като Червените кхмери се появиха във вид на укриващи се в планините разбойнически банди, аз пак не посегнах на разходите си за образование. Те бяха прекалено важни. Разбира се, моите учители не проповядваха като останалите френски преподаватели, че тяхната страна е центърът на света, а виетнамците и кхмерите са вечно задължени на Господ Бог Франция.

— Какво всъщност искате от мен? — попита Крис. — Аз не мога да опростя греховете ви. Не съм свещеник.

— Искам единствено прошката ви като човек — каза Воже.

Крис мисли дълго, преди да отговори.

— Съжалявам — рече той накрая. — Не мога да ви я дам.

За миг Воже доби напълно сломен вид, но бързо се съвзе и дори отправи на Крис нещо като горчива усмивка.

— Няма нищо.

Крис погледна през прозореца, видя спрялото такси и излизащата от него позната фигура.

— Боже мой! — възкликна той. — Сийв все пак дойде.

— Какво? Сийв Гуарда, американският полицай! — Воже се приближи и надникна през прозореца, но Сийв вече беше влязъл вътре. Тогава той обърна глава към Крис. — Сигурен ли сте? Навън е доста тъмно.

— Сигурен съм.

Лицето на Воже пребледня.

— Той знае кой съм. Открил е, че не съм мъртъв и сега идва заради мен. Винаги съм се боял от него повече, отколкото от брат ви. Гуарда имаше дух като желязо, още когато работеше за Агенцията в Бирма.

— Наистина ли смятате, че това го е накарало да дойде, след като беше казал обратното?

— Каква друга причина може да има? — Воже явно не беше на себе си от уплаха.

— Точно това смятам да разбера — рече Крис, като тръгна към вратата. Воже го последва на крачка разстояние.

Сийв се спусна по ред издълбани от времето и употребата каменни стъпала и за миг застина напълно неподвижно. Ноздрите му се разшириха и той почти се закашля. После изведнъж се оказа запокитен двайсет години назад. Във въздуха тегнеше същата смесица от аромати на подправки — лимонова трева, чили, див джоджен и разложение — кръв, гной и изпражнения, която съзнанието му неизменно свързваше с войната.

Той тръгна напред в приведената, полуотбранителна-полунападателна поза, която бе усвоил сред изпаренията на джунглата и рядката кал на оризовите полета.

— Дансър?

Сийв спря.

— Ти ли си?

Сийв не отговори, за да не издаде местоположението си. Войната беше във въздуха.

— Страхуваш се да не те открия ли? — прошепна гласът на Трангх като вятър в листата на дърветата. — Страхуваш се от мен? Не се безпокой. Аз знам къде си.

Сийв започна да се поти. Комбинацията от напрежението и предписаните от доктора лекарства работеше срещу него. Главата му се цепеше от болка и едновременно с това го обземаше противна отпадналост. Той чувстваше как собственият му адреналин, който страхът и вълнението изпомпваха в кръвоносната му система, се опитва да й се противопостави. Вътре в него също се водеше война. Тръгна отново сред тръби, от които съскаше пара, и кабели, подобни на жили в зейнала рана.

— Не се бой, Дансър — долетя до него гласът на Трангх — призрак в мрака, който напомняше на Сийв за мамещите гласове на скритите в джунглата виетконгци. — Знам, че търсиш Магьосника. Той е мъртъв. Убих го по най-прекрасния начин — стъкло, светлина и изваян метал го пронизаха на безброй места. Имаше много кръв.

Сийв, който продължаваше да се движи през сътворената от човека джунгла, изпълваща недрата на сградата, си помисли дали Трангх не е полудял. Или може би винаги си е бил луд.

— Значи ти си този, който работеше за Севера — каза накрая той.

— Аз служех както на Севера, така и на Юга — отвърна Трангх. — Подчинявах се на двете страни и на нито една. Защото, в крайна сметка, те са едно и също. Не може да съществува разлика, когато политическите идеали са осквернени от алчността и страха. Всичко се превръща в отрова и никой не е достатъчно силен, за да устои на напора на тази отвратителна вълна.

В думите на виетнамеца, разбира се, имаше смисъл. Но Сийв си даде сметка, че въобще не го е грижа за това. Не му пукаше какво е правил Трангх през войната и поради какви причини. Знаеше само, че той беше убил Дом, че бе замахнал с отвратителното си бойно ветрило и бе врязал назъбения му ръб във врата на Дом, разсичайки плът, мускули, артерии и гръбначен стълб. Затова сега трябваше да понесе своето наказание.