Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Възможно ли е само един човек да се крие зад всичко това? — Сийв много добре знаеше какво пита.

— Искаш да кажеш, да притежава собствена армия от разузнавачи? Собствена наркомрежа, обхващаща целия свят? Достатъчно власт, за да се противопостави на Агенцията за борба с наркотици, ЦРУ и дори на президента? Не знам. — Внезапно той ясно долови изтощението й, макар и филтрирано през трансатлантическия кабел. — Кажи ми ти.

— Забрави за това сега — рече Сийв, като се опитваше поне в този миг да погледне всичко отстрани, да надделее над своята пристрастност. — Гледай само по-скоро да се оправиш.

— Как мога да го забравя — каза гласът на Даяна в ухото му, — докато знам, че си в опасност?

— Всичко ще бъде наред.

— Скоро ли ще те видя?

— Да. Много скоро — отвърна той, после добави: — Даяна? Ти се справи дяволски добре.

— Благодаря, шефе. — Последва кратка пауза. — Обичам те, Сийв.

Той преглътна.

— И аз те обичам. — Знаеше, че не го казва просто така. Когато остави слушалката, погледна адреса, който Сутан бе записала в бележника до телефона. После започна припряно да се облича.

Вече зад вратите на Ле Порт дю Жад, Сийв се огледа наоколо. Крис и Сутан. Къде ли бяха те?

Вляво от него дворът преминаваше в избуяла градина, отрупана с напъпили, покрити с роса пролетни цветя — азалии, жасмин, люляк. Вдясно се намираше широко стълбище. Той тръгна натам.

Тъкмо щеше да стъпи върху него, когато погледът му, попадна върху една врата, полускрита от богато украсеното подножие на стълбището. Той заобиколи и застана пред нея. Малките косъмчета на тила му настръхнаха.

Върху дъските бе изрисуван с червено символ, който му беше добре познат — „фунг хоанг“, виетнамският феникс. Талисманът на Трангх.

Сийв посегна с разтреперана ръка, поднесе изцапания с червено пръст до носа си и го подуши. Кръв, боже Господи! Чия ли беше?

Той блъсна вратата и влезе в мрака зад нея.

— Тя никога вече няма да ми проговори — рече Воже.

Крис го погледна.

— Това положително е възможно — отвърна той. Сетне се подсмихна с иронично повдигнати вежди: — Нима търсите съчувствие?

— Не — каза Воже. — Търся прошка.

— В такъв случай, струва ми се, че сте сбъркали адреса.

— Нямате ли капка християнско милосърдие?

— Безспорно — отговори Крис. — За онези, които го заслужават.

— Кой сте вие, за да преценявате кой какъв е? — попита Мило. — Единствено Господ може да ни съди.

— Нима изведнъж станахте религиозен? Колко удобно.

— Сигурно ще ви се стори забавно, ако ви кажа, че именно Господ ме отведе в Индокитай.

— Прав сте. Много е забавно.

— И все пак, това, което ви казвам, е самата истина.

— Мосю Воже — каза Крис, като се обърна, за да погледне през прозореца, — вие можете да ми казвате каквото си поискате. Това не означава, че аз трябва да ви слушам.

В далечината, край източните порти на Люксембургските градини, се забелязваха скупчени коли. След малко се появиха и сини, проблясващи светлини. Полицията. Трябва да беше станала някаква катастрофа. Крис отново се обърна към Воже.

— У един контрабандист и убиец като вас подобна лъжеправедност е отвратителна — рече той.

— Така ли? — Главата на Воже трепереше от вълнение. — Не ми беше известно, че се познаваме толкова добре.

Крис го изгледа за момент.

— Мисля, че и това, което знам за вас, ми стига.

— Невежеството — каза Воже, застанал по средата на стаята, — е пътеводната звезда на глупака. А вие сте всичко друго, но не и глупак. — Той скръсти ръце на гърдите си. — По времето, когато пристигнах в Индокитай, както Буда, така и Вишну вече умираха. Моите сънародници се бяха погрижили за това с обичайната си за подобни случаи прилежност. После дойдоха комунистите и се заловиха да хулят Бога и неговия син, Исус Христос. Резултатът, разбира се, беше хаос. Аз исках… аз трябваше да направя нещо за това.

— С подобни идеи в главата е трябвало да станете йезуит.

— В по-ранни времена, може би. Но днес, дори преди двайсет години, йезуитите вече бяха изгубили своята сила. Същото важи и за църквата като цяло. Напоследък Южна Америка се превърна в тяхно бойно поле, на което, както изглежда, и двете страни губят.

— Южна Америка е доста далеч от Индокитай.

— Така е, наистина. — Сега Воже изглеждаше по-спокоен, сякаш поне за момента простият факт, че го слушаха, беше достатъчна проява на християнско милосърдие. — Това, че попаднах на канала, който ми осигури достъп до адмирал Джъмбо, беше до голяма степен случайност. Бях допуснал сериозна грешка в преценките си за човешката природа, която ме вкара в конфликт с банда крадци и главорези. Те си изкарваха прехраната с контрабанда на наркотици — количествата, които по-късно ми казаха, бяха смайващи. И какво правеха с толкова много пари? Непрестанно се дебнеха помежду си за по-голям дял от плячката. Именно в това съзрях начин едновременно да се освободя от тях и да завладея единственото ценно нещо, което притежаваха. Започнах тайно да заговорнича с една от групите срещу друга, после — с трета срещу първата, и така отново и отново, без да успеят да ме хванат. Алчността е мощно гориво. Съвсем малко време им беше необходимо, за да се самоунищожат, а когато всичко свърши, победителите бяха толкова слаби, че не срещнах никаква трудност да ги изпратя в същите гробове, в които бяха вкарали последните си противници. А знаете ли за какво използвах печалбите от канала?