Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Внезапно забеляза, че Трангх стои над него и побърза да се изправи, сякаш се бе почувствал неловко.

— Искам да огледам къщата.

— Всички са мъртви — каза Трангх, но за всеки случай го последва от единия край на къщата до другия. Не намериха нищо, освен трупа на Логрази.

Накрая отново се върнаха в гостната, където почти пълният куфар очакваше Магьосника.

— Ще се освободиш от телата по обичайния начин — рече той.

— Щом така желаете — отвърна Трангх с такъв тон, че Магьосника се обърна и го изгледа.

— Какво ти става?

Виетнамецът не отговори веднага, сякаш и самият той се пробуждаше от сън, подобно на боговете от Ангкор.

— Кристофър Хей и Мило са заедно.

Магьосника примигна.

— Виж ти, това е интересно.

— Хей се е сдушил със Сийв Гуарда.

— Танцьорът. — Магьосника смръщи вежди. — Трябваше да го убиеш, когато имаше тази възможност на Дойърс стрийт. И без това ме беше измъкнал навреме от сградата.

— Ако бях останал там още малко, сега щях да съм мъртъв.

— Но също и Гуарда — каза Магьосника, като затвори куфара и дръпна ципа.

— Мисля, че трябва да отидем там, където са те — рече Трангх.

— Заедно ли са?

— Кристофър Хей и Мило — да. С тях е и дъщерята на Мило.

Това привлече вниманието на Магьосника.

— Време е да унищожим онова, което е останало от живота на Мило, да поправим твоите пропуски и да приключим с тази работа веднъж завинаги. — На лицето му се появи онази жестока усмивка, единственото което бе съхранил в себе си от някогашния Арнълд Тот. — Ще убия Сутан пред очите на баща й. Но… — Той вдигна показалеца си. — Трябва ми невредим, ясно ли е? Искам да разбира всичко и да се мъчи, преди да го убия.

Трангх погледна човека, който го бе предал, и не изпита нито гняв, нито омраза. Усети по-скоро как го изпълва някакво удовлетворение.

— Страдал съм достатъчно — рече той, — за да разбирам отлично какво имате предвид.

Излязоха навън и той седна зад волана на черното БМВ. Магьосника заобиколи и се вмъкна на седалката до него, след което колата се измъкна на заден ход от тясната уличка.

Трангх се съсредоточи върху пътя пред себе си. Светлините се отразяваха от блестящата броня на БМВ-то като размазани петна от боя, нахвърляни върху черно платно.

С известна изненада той си помисли, че в момента Париж му прилича именно на това. Всеки от градовете, в които бе ходил, притежаваше свое собствено излъчване, олицетворение на човек, бог или звяр. Сайгон беше курва, Ангкор — дремещ бог, Пномпен — свърталище на демони. Ню Йорк беше машина, Ница — послушно дете, а Париж бе упорита, своенравна стара дама, неизменно млада и също така неизменно мъдра.

А сега той се бе превърнал в чиста дъска, върху която Трангх можеше да напише собственото си начало, среда и край. Или с други думи, да изкупи всички грехове, които бе извършвал в своето упорство, също така безкрайно, както и онова на този град.

Сена беше осеяна с ярко осветени увеселителни лодки; отблясъците танцуваха като диаманти по гребените на малките вълнички. Докато се носеше по Порт д’Йена и покрай Айфеловата кула, той обмисли онова, което му се предлагаше. То не беше свобода — във всеки случай, не още — но бе началото на един път.

Той вече не забелязваше човека до себе си, нито виждаше града — освен като основа, върху която да прикрепи своето видение за бъдещето.

С увеличаването на скоростта го обгърнаха ивици от светлината на Париж. И тази невероятна светлина започваше да губи форма, да придобива невиждани свойства, докато накрая се сля в нещо, наподобяващо зов на тромпет.

Беззвучно, неистово се чупеше стъкло, пръскаше се на стотици милиони късчета. Светлините на нощта се спускаха като ангели върху назъбените отломки, докато отраженията от болката на строшаването им озариха небето като второ слънце.

Натискайки докрай педала на газта, смътно дочу някакво крещене, така далечно, сякаш идваше от друг свят. Не му обърна внимание. Беше твърде стар, за да приема заповеди, твърде млад, за да ги разбира.

Видя черната като нощ гора на Люксембургските градини в момента, когато усети, че някой го тресе, като отново крещи в ухото му. В дясното му слепоочие бе опряно дуло на пистолет.

Тогава той рязко изви кормилото. Гумите негодуващо изпъшкаха, колата се метна върху бордюра, разкъсвайки пешеходните вериги и се понесе право срещу високата желязна ограда край фонтана Медичи, където гръцкият циклоп Полифем жадно се взираше надолу към красотата на двамата смъртни любовници, Ацис и Галатея.