Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Даяна отвори очи и се запита дали това е смъртта. Нима трябваше да остане прикована за цяла вечност в подобно състояние на небитие? Тя се помоли на Бога да не е така.

И той чу молбата й.

Болезнено, на пресекулки тя си пое дъх и разбра, че е жива. Опита се да помръдне и изкрещя. Болката почти я заслепи. Ударите на сърцето кънтяха в ушите й; дробовете й се пълнеха и изпразваха така шумно, сякаш в тях се вливаше не живот, а рокендрол.

Погледна край себе си и видя толкова много кръв, че едва не припадна отново. Пребори се със слабостта си, съзнавайки, че ако пак изгуби съзнание, може да не се събуди никога.

„Как мога да се спася?“ — запита се тя.

За момент съзнанието й затъна във въртоп от мисли: „По мен стреляха. Ранена съм. Дали е тежко? Ще умра ли?“

Даяна затвори очи и си пое дълбоко дъх. „Това няма да ми помогне“, мина й през ума. Вече усещаше как първите лепкави пипала на паниката превръщат разсъдъка й в безформена маса, неспособна на свързани умозаключения. „Не това е Пътят“, каза си тя твърдо.

Отвори очи и огледа стаята. Първо видя леглото. Плесенясалата му покривка бе цялата опръскана с кръв — с нейната кръв. О, Господи!

Отново си пое дъх, дълбоко, болезнено.

До леглото беше гетинаксовото нощно шкафче, върху него — металната нощна лампа, пепелникът, черният телефон.

Телефонът!

Трябваше да стигне до него. Опита се да стане и откри, че не може да се помръдне. „Парализирана съм“ — помисли си тя и сърцето й изстина. Започна да плаче — горещите сълзи се търкаляха по бузите й и капеха върху безполезните бедра.

После, когато пристъпът отмина, си каза: „Ти не знаеш нищо. Престани да разсъждаваш и се добери до проклетия телефон!“

Отблъсна се от стената с ръка. Дланта й бе покрита с коричка от засъхнала кръв. Тя се строполи върху изпоцапания килим и се заизвива като змия.

Сърцето й биеше ускорено. Въздухът пареше дробовете й. При всяко вдишване имаше чувството, че във вътрешностите й се забива нажежено острие. Болките бяха ужасни, но тя стискаше зъби и с помощта на лактите си се придърпваше сантиметър след сантиметър напред по килима. Докато внезапно пронизваща болка не я прикова на място.

Даяна лежеше настрани и дишаше тежко. Пред очите й играеха цветни кръгове и за момент й мина през ума, че е била в безсъзнание. Може би я беше свестил хладният въздух от климатичната инсталация, а може и въобще да не беше припадала. И в двата случая едно бе сигурно — че трябва да продължи напред. Но не можеше. Болката беше толкова силна, че не й позволяваше да се придвижи нито на косъм.

Тогава тя отпусна глава върху протегнатата си ръка и погледна назад. Видя краката си, лежащи един върху друг като мъртви. Стъпалата им се бяха закачили за дръжката на прикрепения към пода месингов лампион. Тя изкрещя от ярост и безсилие.

За миг присъствието на духа я напусна. Всичко това беше твърде много, за да го понесе — кръвта, болката, ужаса. Накъдето и да се обърнеше, тя виждаше своята кръв, влачеше се през своята кръв.

Сърцето и блъскаше така, сякаш щеше да се пръсне. Един сърдечен пристъп или мозъчен кръвоизлив като капак на всичко, и — щрак! — тя щеше да свърши, просто ей така.

„Но аз не съм свършила, каза си тя. Още съм жива! Жива!“

И като се обърна натам, откъдето бе допълзяла е толкова мъка, тя хвана единия си безчувствен крак и, стенейки, го отмести внимателно от основата на лампиона. После повтори същото и с другия. След това изви тялото си и като опря в килима първо левия си лакът, а сетне и десния, отново се повлече напред. Сълзи на болка се процеждаха изпод клепките й. Тя говореше сама на себе си, пееше си приспивните песни, които бе чувала като дете. Помъчи се да намери сигурност и топлина, като съсредоточи мислите си върху Сийв. Представи си го как я целува, иска ръката й, как двамата отиват към олтара и мълвят сватбения обет, как в утробата й расте нов живот и тя зърва за пръв път своето бебе, тяхното бебе, докато челото й се удари в крака на нощната масичка и тя вдигна ръка, хвана шнура на телефона и го свали оттам.

Набра номера на „Бърза помощ“ и каза:

— Полицай Даяна Минг. Ранена съм с огнестрелно оръжие. — После им даде адреса на хотела и личния телефон на капитан Клайн.

След това сигурно бе изгубила съзнание, защото когато отново отвори очи, се намираше на носилка, а над нея бе надвесено загриженото лице на Джо Клайн.

— Даяна, чуваш ли ме?

Тя кимна и се намръщи от болка.

— Кой направи това? Видя ли лицето му?