Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Твоята омраза те издава — рече Мън. — В крайна сметка тя ще те унищожи. Теб, който си обзет от желанията на плътта.

Магьосника се засмя отново.

— Точно на теб особено ти подхожда да проповядваш идеите на будизма, скъпи убиецо Мън.

— Войната ни налага свои собствени условия.

— Глупости!

— Така ли? Ти по-добре от много други знаеш какво причинява войната на хората. Смъртта е нищо в сравнение с кошмарите, които остават в паметта, с душевната уродливост, сполитаща оцелелите от сраженията.

— Давай по-изкъсо.

— Помниш ли — каза Мън, — малкото момиченце, което плачеше толкова жално? То беше така крехко, така безпомощно. Дори и с прикрепената към тялото му виетконгска граната. Питам се какво си спомняш за него? Звука на плача му или грохота на експлозията, когато го застреля и задейства гранатата? Самият аз помня и двете и то така ясно, че понякога ми се струва като да е било вчера.

— Млъквай. — Магьосника хвана отново пистолета за дръжката и го насочи към Мън. — Би трябвало да те застрелям.

— Не виждам защо да не го сториш — каза Мън. — Аз представлявам за теб не по-малка заплаха, отколкото беше Тери.

— Не. — За пръв път някаква отсянка от емоция пробягна по лицето му. — Тери беше единственият човек, на когото някога съм се доверявал. Той знаеше всичко.

— Впоследствие тъкмо в това е бил проблемът, нали?

Магьосника кимна.

— Той беше също така независим, както и аз. Когато разпрата дойде, сблъскахме се с устрема на диви овни. Пострадахме и двамата.

— Разпра? За какво?

— Нима Тери не ти е казал? Виж, това ме учудва. В резултат на нея той се оказа собственик на канала към адмирал Джъмбо — същия, който получихме от мосю Воже през войната.

— Срещата в Ангкор. Червените кхмери.

— М-мм. Каналът беше нещо като утешителна награда, която той получи при раздялата ни.

— По-точно, когато е прекратил участието си в организацията ви.

— Да. Той заплаши, че ще ни издаде, ако не го освободим. Даде ни копие от дневника, който бе съставил — имена, явки, разпределяне и пренасочване на пратките. Увери ни, че оригиналът е скрит на сигурно място. Тогава всички казаха майната му, нека си върви.

— Но не и ти.

— Аз също го казах — усмихна се Магьосника. — Но не го мислех. Нито за миг не го изпуснах от очи. Държах го на мушка подобно на елен, който трябва първо да достигне зрелост и едва тогава де бъде убит.

— Разчитал си, че ще подобри състоянието на канала.

— Което той и стори с твоя помощ. — Мън си помисли, че ръката на Магьосника трябва да се е уморила да държи пистолета толкова дълго, но нямаше намерение да се осланя на това. — Единственото, което не очаквах, беше, че вие двамата ще имате собствени идеи за крайния консуматор на хероина. Между другото, на кого всъщност го продавахте?

„Интересно“, помисли си Мън. Генерал Киу знаеше какво са правили с наркотика, а Магьосника, очевидно — не. Дали това означаваше, че генералът му бе казал истината, или просто, че е запазил някои неща в тайна от Магьосника?

— На никого, за когото да си чувал — отвърна Мън.

— Но къде е отивал все пак? Беше толкова много. Прекалено много, за да не чуя нищо за местоназначението му.

— Ето ти хубава задачка.

Очите на Магьосника, полупрозрачни от напрежение, бяха като две капки восък върху повърхността на маса.

— Едно ще ти кажа, ти си корав кучи син. А беше и дяволски добър войник.

Това прозвуча на Мън като епитафия и той съсредоточи вниманието си вече не върху восъчното лице на Магьосника, което не му говореше нищо, а върху показалеца на дясната му ръка, обвит около спусъка на „Берета“-та.

Звукът от пистолетен изстрел някъде в дълбочината на къщата го накара да се стресне.

— Кротко, кротко — каза Магьосника, сякаш говореше на подплашено добиче, след което се усмихна. — Да не очакваше, че Ма Варада ще дойде да те спаси? Мислеше, че съм сам в къщата ли? Казах ти, че ви видях през прозореца. Господин Логрази, моята връзка с частната организация, за която работя, се е погрижил за нея. Завинаги. Тя също беше прекалено независима. Отначало смятах това за преимущество. Но постепенно, както вярвам се досещаш, то се превърна в недостатък. Многото размисъл неизменно води до поставяне под въпрос на съществуващото положение, не намираш ли? Напоследък Ма Варада бе станала непокорна. Това е най-добрият край за нея. — През цялото време той търсеше в лицето на Мън какъвто и да е намек, че словесните остриета са достигнали нерв или поне живо месо.