Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Около нея, точно извън границата на полезрението й, цареше оживена дейност. Тя се опита да погледне и установи, че не може да помръдне главата си.

— Лекарите ти поставиха шина — рече Клайн, като видя пребледнялото й лице. — Просто като предпазна мярка.

— Много ли съм зле? — Тя си спомни, че Сийв бе казал почти същото след нападението на покрива в Чайнатаун.

— Твърде рано е да се каже — отвърна Клайн. — Даяна, знаеш ли кой го е сторил?

— Да. — Трябваше на всяка цена да се свърже със Сийв.

— Кой?

— Капитане, нужен ми е телефон. — Носилката започна да се движи.

— По-късно. Сега отиваш в болница.

— Въпросът е на живот и смърт — погледна го умолително тя, докато я изкарваха от голата хотелска стая. Трябваше да разкаже на Сийв какво се бе случило, но най-вече трябваше да му даде името и адреса, които й бяха съобщили от „Ар енд Ай“ срещу номера, взет от портативния телефон на Рийд Паркс. Заради него бе умрял Брад Уолф, както и Чарли Карноу и Ранди Брукс. В крайна сметка, тя бе извадила късмет.

Джо Клайн я изгледа продължително. Вероятно се чудеше защо не иска да му каже нищо. Накрая кимна с глава.

— Ще донеса радиотелефона от колата. Можеш да го използваш по пътя.

Над главата й се чу глас, вероятно на някой от санитарите:

— Докторът няма да…

— Майната му на доктора — сряза го Клайн. — Чу какво каза тя. Нуждите на хората ми са преди всичко.

Трангх намери Магьосника все още с пистолета в устата. Остави настрана това, което носеше, коленичи на пода и внимателно го извади от устата му. После постави пръсти на гърлото му, напипа пулса в сънната артерия и като преброи ударите в минута, притисна ръка към артерията, така че да усети тласъците на кръвта от основата на дланта си до върха на средния си пръст.

Часовникът на камината бавно отброяваше минутите, през които, приведен над проснатото тяло, Трангх прилагаше лекуващата страна на „пенджак-силат“.

Изведнъж той се напрегна, чувствайки, че пулсът се ускорява. В същия миг Магьосника отвори очи, сграбчи виетнамеца за яката и се втренчи в него така усилено, че главата му започна да се тресе. После потрепери, като да се отърсваше от някакъв кошмар.

— Още един шибан жълтокож — прошепна той и пусна плата.

Трангх се изправи, отиде до отворения куфар и постави напреко на дрехите дългия, увит във велур пакет.

Магьосника потри очите си с длани, сякаш се пробуждаше от дълбок сън.

— „Гората от мечове“ е ключът — каза той. — За нас тя означава всичко. Мило ни бе нужен дотогава, докато притежаваше две трети от нея. Дълго време мина, преди да разберем, че по една случайност две от трите свещени оръжия, скрити от Мън в Ангкор, са попаднали у него. Някакви бандити, които преди да влязат в наркобизнеса се занимавали с търговия на крадени реликви, ги изкопали и дълго ги държали у себе си, без да знаят какво представляват. Мило имал късмета да ги отнеме от тях заедно с канала, който по-късно ние купихме от него. — Магьосника беше седнал и се подпираше на крака на един обърнат стол. Този път вече са истинските — добави той, като обърса с ръка потта от челото си.

Трангх не виждаше смисъл да му отговаря. „Гората от мечове“ вече не значеше нищо за него. Той знаеше, че боговете на Ангкор се пробуждат след вековната забрава, чувстваше как силата им започва да променя света. Бе доловил първия й смътен проблясък точно в онзи момент, когато Кристофър Хей и той стояха лице в лице в изоставената конюшня в Турет. Съзнанието за нея го бе потресло.

— Откри ли начин да ги пренесем през, митницата? — попита Магьосника.

— Няма нищо по-просто — отвърна Трангх. — Остриетата са направени от нефрит и няма да се видят на рентгеновия апарат, а металът е твърде малко, за да привлече внимание.

— Какво беше това? — подскочи изведнъж Магьосника.

Трангх се обърна и го погледна.

— Не го ли чуваш? — Магьосника се бе снишил напрегнато. — Сякаш някой плаче.

— Не.

— Ето пак. Плач на малко момиче.

— Не чувам нищо.

— В къщата има някой.

— Всички в тази къща са мъртви — рече Трангх.

Магьосника извърна рязко глава.

— Искаш да кажеш Логрази и момичето. — Той прекоси стаята и излезе в коридора. — Нямах предвид тях, глупако. — Наведе се над тялото на Ма Варада. То вече бе започнало да се вкочанясва. Никога не беше виждал лицето й толкова бяло. Коленичи до него, вдигна клепачите й и се взря в неподвижните зеници.

— Ти си мъртва — промърмори той. — Не можеш да плачеш.