Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Непосредствено преди удара Трангх осъзна, че от момента, в който бе прочел „Катастрофа“, винаги бе искал да умре по този начин. Не просто го бе желал, но и съзнателно се бе стремил към това. Липсваше му само поводът за такава смърт. Не, не само той, защото преди всичко смъртта му бе невъзможна без вяра. А цялата вяра в него бе изгорена от кипящия напалм, погълната от ненаситната паст на войната. Докато най-сетне, държейки „Гората от мечове“ в ръце, той не бе изровил вътре в себе си истината за това, как е бил манипулиран от Върджил. Сега, унищожавайки него, щеше да задоволи както вярата, така и разума си.

Блестящ хром, крехко стъкло и слаба човешка плът връхлетяха с огромна сила върху непоколебимата желязна ограда, охранявала от седемнайсети век прилежащите околности на двореца, който Мария Медичи издигнала като своя резиденция, понеже намирала Лувъра скучен.

Трангх не само искаше да умре, той бе подготвен за смъртта. Чужд на всякакъв страх от нея, той гореше от нетърпение да възседне отново „самсара“, колелото на живата, да открие какво ще е следващото му прераждане и как може да го използва, за да пречисти своята същност от натрупалата се през този живот мръсотия.

Но това не бе съдено да стане.

Окървавен и охлузен, той отвори очи, за да види пред себе си съзвездие от трепкащи светлинки и сред тях — черна сърцевина, прекъсвана само от безразборни тъмночервени петна.

После мозъкът му се избистри напълно и той осъзна, че гледа Магьосника, който беше наполовина изхвърлен върху предния капак на БМВ-то. Простряно сред морето от натрошено стъкло, тялото му сякаш висеше над бездънна, невидима пропаст.

Хромираната рамка се бе откъснала вследствие на удара и подобно на хищно влечуго се бе увила около лявата му китка. Бавното капане на кръвта отброяваше минутите потресена тишина.

Магьосника беше мъртъв, а той, Трангх — не. Защо?

„Сълзите на милиони правят фонтан, когато слънцето изгрява.“

Докато гледаше тялото до себе си, през ума му премина мисъл, изумителна като бяла небесна светлина. Трангх потрепери от изпълнилото го прозрение.

Той не можеше да умре тук, разбивайки се в черната, опръскана със светлини преграда. Това бе съдбата на Магьосника, не неговата.

В този миг на откровение Трангх видя, че часът му все още не е настъпил. Процесът на метаморфозата му едва започваше и нямаше да завърши, преди отново да се изправи лице в лице с Кристофър Хей.

Той откачи предпазния си колан и като се наведе напред, разпра сакото на Магьосника откъм гърба. После разкъса ризата му и се избърса с нея от кръвта. Когато приключи, парчетата плат бяха почти прогизнали.

Огледа се наоколо, търсейки своя „гунсен“, стоманеното бойно ветрило. При мисълта за пистолета в жабката на БМВ-то, който Магьосника можеше да използва, бе счел за разумно да се въоръжи. Но ценните мигове отминаваха, без да може да го открие. Вероятно бе изпаднало навън при катастрофата. Трангх хвърли един последен поглед на смачканото, окървавено купе. Сетне излезе от колата и тръгна напряко през площад „Едмон Ростан“ към булевард „Сен Мишел“.

Когато стъпи на тротоара, се озърна назад. Някаква самотна кола намали и спря. Шофьорът излезе и предпазливо се приближи до смачканото БМВ. Надникна вътре и внезапно отскочи назад, сякаш го бе ужилил рояк пчели. Огледа се наоколо и Трангх се сви в сянката на сградите. После, когато и други коли приближиха като лешояди на мърша, шофьорът изтича до една телефонна кабина.

„Аз горя“.

Трангх пое забързано по булеварда. Магьосника предвидливо държеше Мило под наблюдение от момента, в който той бе решил да привлече на своя страна Логрази. Поради това Трангх знаеше както за Морфея, така и за къщата „Ле Порт дю Жад“.

Той сви зад ъгъла и видя портите й пред себе си. Сега вече всичко бе в пламъци.

Когато Сийв стигна до „Порт дьо Жад“, някой слушаше „Десафинадо“, бразилска популярна песен от шейсетте години. Странно, но той си спомняше точно къде е бил и какво е правил, когато я чу за пръв път. И тогава, както и сега, я изпълняваше Жоао Жилберто; кадифеният й контра алт галеше стиховете, любеше се невинно с мелодията.

Намираше се в душна барака от гофрирана ламарина с едно виетнамско момиче на име Шугър, което се кискаше всеки път, когато той я наричаше така. После, вече у дома си, когато видя иначе невероятно забавния филм на Били Уайлдър „Някои го предпочитат горещо“, той си мислеше за нея всеки път, когато на екрана се появяваше Мерилин Монро.