Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Моля те да премислиш.

По звука на гласа Сийв прецени колко близо се намираха един до друг — на не повече от две ръце разстояние. Докато се движеше нататък, си припомни една фраза от Виетнам — „неизвестни и враждебни“. С нея се определяха нощните рейдове на виетконгците на американска територия, за борба с които бяха създадени групите СЛАМ. Той си даде сметка, че сега тези думи повече или по-малко подхождаха за самия него.

Съзнанието на Сийв вече не можеше да си припомни Доминик по друг начин, освен като отрязаната глава, лежаща под храстите в Ню Канаан. Първият миг на разпознаване, когато излязоха от църквата „Света Троица“, минаха покрай живия плет, вече силно миришещ на свежа зеленина, и той изведнъж съзря в краката си главата на своя брат, му подейства така, сякаш бе видял слънцето в полунощ. Кожата му настръхна и той се задъха. След това с огромно усилие успя да потисне порива да се разридае неудържимо.

Доминик, болнавото дете, прекарало първите шест седмици от живота си на ръба на смъртта, което баща им започна да занимава с бокс, за да укрепи тялото му. Сийв, върху когото лежеше негласната заръка да пази Дом от всякакви злини. Сийв, който в Ню Канаан гледаше надолу към брат си и знаеше, че се бе провалил.

Той подуши в тъмнината, подобно на хрътка, и откри жертвата си. Промъкна се безшумно под една капеща тръба и връхлетя върху Трангх в изблик на сурова, неудържима сила.

Коравите му длани, жилестите му ръце, които удряха убиеца на Доминик, му действаха като мощен наркотик. С всеки удар Сийв усещаше прилив на нова сила, сякаш се бе превърнал в ангел на възмездието. Нещо повече, той чувстваше във вените си отмъстителната мощ на тайнствения Бог на Авраам и Исак, праведния гняв, който всъщност беше едно самоизпълняващо се пророчество.

Отдадено на отмъщението, тялото му просто пееше от въодушевлението на новооткритата си свобода, докато накрая у Сийв не остана нищо друго, освен жаждата за мъст. Нямаше го вече равновесието, което бе сърцевината на всяко негово решение. Нямаше го чувството за справедливост, необходимостта да се ръководи от строгите принципи на закона.

Какво бе останало тогава, освен животинската кръвожадност, свеждаща всичко до защита на собствената кожа и територия? Когато Божият и човешкият кодекс са забравени, какво идва на тяхно място, освен стъпката на демона?

„Моля те да премислиш.“

Трангх искаше да говори още. Искаше да каже на Дансър, че сега представлява нещо повече и едновременно с това по-малко, отколкото при последната им среща на покрива на Дойърс стрийт. Но може би все още не разбираше достатъчно добре какво става в самия него, за да го изрече. Вместо това, той направи опит да успокои Сийв:

— Аз не изпитвам вражда към теб.

Думите му имаха обратния ефект. Изпаднал в ярост, Сийв се хвърли върху него и двамата полетяха на земята.

Още от момента, в който бе казал на Сийв: „Не се безпокой. Аз знам къде си“, Трангх се опитваше да навлезе в „кебатинан“ — онова мистично състояние на „пенджак-силат“, при което светът се разкриваше пред него в първичния си вид. Но не успяваше да постигне нищо, като че ли Воже бе изсмукал от него и последните останки на това изкуство. Тогава Трангх почувства в себе си първото докосване на страха.

Вместо шумолящата тишина на открито поле, типична за „кебатинан“, той чуваше само нарастващата врява на гласовете на мъртвите. Огнената стихия, изпекла телата им, не бе умъртвила техните духове. Те знаеха кой е Трангх и какво е сторил така добре, както и Луонг, която бе унищожила себе си вместо него, за да може споменът за неговия грях никога да не се изличи от паметта му.

Сега, съборен от тежестта на другия човек, Трангх отчаяно се мъчеше да, разбере какво става. Той нямаше намерение да допуска Дансър до себе си, всъщност, беше разчитал на защитата на „кебатинан“. Не бе искал да го напада, напротив, трескаво бе търсил начин да разреди ситуацията.

Той не желаеше да стане така. Той само чакаше. Но какво?

Имаше някаква причина, за да напише със собствената си кръв отвън на вратата своя знак. Каква бе тя?

Беше забравил или никога не бе знаел. А в такъв случай той беше загубен, все едно, че бе загинал при катастрофата заедно с Магьосника.

Но имаше ли въобще някаква катастрофа? Разбира се, че имаше! Докато се бореше с Дансър, Трангх бе обзет от спомена за нея: вътрешността на БМВ-то, резкият завой на площад „Едмон Ростан“, високата желязна ограда, връхлитаща върху предното стъкло. Но не можеше да си припомни самия момент на удара. Виждаше как тялото на Магьосника изхвръква през разбитото стъкло, как металната рамка се откъсва от мястото си и обвива китката му в извратена любовна прегръдка. Но дори и този ярък спомен не успя да го успокои. Истината беше, че Трангх вече не бе сигурен в нищо.