Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

В очите й блестеше мрачна, дори отчаяна решителност. Сърцето на Ирина, се сви. Странно, помисли си тя. Хората често се оказват съвсем различни от това, което мислиш за тях. Наташа изглеждаше толкова щастлива в прегръдката на Валери, толкова самоуверена на сцената! А сега — на ръба на отчаянието и с просълзени очи — признава, че е самотна и нещастна… За миг Ирина забрави омразата си, заряза ролята, която играеше.

— Добре ли си? — попита загрижено тя и се наведе над масата.

— Какво те кара да мислиш, че не съм? — сопнато отвърна Наташа.

— Гледаш така, сякаш искаш да убиеш някого.

— Интересно… — проточи Наташа. — Същото си помислих и аз за теб, когато четеше репликите на Марта…

— Така ли? — стреснато я изгледа Ирина и неволно потръпна. „Господи, нима е възможно?! Появих се с намерението да унищожа тази жена, а сега изведнъж разбирам, че бихме могли да бъдем дори приятелки! Сигурна съм, че ще ме разбере правилно, ако й кажа какво съм изпитала в Бостън! Наистина ще ме разбере и едва ли ще тича да ме натопи в КГБ за еретичните мисли! Господи, нима нещастието наистина обединява хората? Животът понякога предлага изненади…“ — Мисля, че ще изпия още една водка — меко промълви тя.

— И аз — кимна Наташа. — Но този път ще поръчаме старка, искаш ли? — имаше предвид една особено силна разновидност на руската водка.

Изпиха по две чашки старка, хапваха от мезето. Мълчаха, но в това мълчание вече се усещаше една особена, успокояваща интимност.

— Знаеш ли, Катя — въздъхна най-сетне Наташа. — Пожелах да се срещнем насаме, защото като те гледах как четеш репликите на Марта, виждах себе си… Сякаш бях изправена пред вълшебно огледало, което ме връщаше в миналото. Признавам, че успя да ме разтърсиш здравата! Трябва да опозная това момиче, рекох си… Нямам семейство, нямам близки… Защо да не се опознаем? Може пък да станем приятелки, да прекараме и Великден заедно…

— Не си омъжена, така ли? — попита Ирина. Въпросът й беше по-скоро отражение на това, което би попитала в случай, че Наташа се окаже семейна: „Имаш си мъж, защо тогава спиш с Валери?“ Изпита остра нужда от яснота и сигурност, даваше си сметка, че контактът с Наташа прилича на пътуване с лодка в бурно море. Всяко разклащане на вълните намаляваше сигурността й, тласкаше я навътре, към тайнствените изумрудени дълбини…

— Работата е там, че винаги съм се оказвала прекалено красива, за да се получи нещо сериозно — усмихна се Наташа. — Мъжете се лепят за мен като мухи на мед. А аз така и не успях да разбера дали виждат у мен нещо друго, извън физическата красота… Те откликват единствено на лицето, на тялото ми… Аз си зная, че притежавам и други качества, но дали го знаят те? На този въпрос така и не успях да получа отговор…

— Но на твое място аз бих помислила за семейство — отбеляза Ирина. — Самотна си, а на света все пак има и свестни мъже…

— Трудно ми е да приемам мъжете именно защото съм самотна — въздъхна Наташа. — Искам всичко да е безупречно, всичко да е съвършено… Ами ако съпругът ме напусне? Ами ако аз реша да го напусна? Страхувах се от повторението на това, което бяха сторили моите родители, направо се парализирах при представата за нещо солидно и постоянно… Мисля, че не вярвам в искрените отношения между половете…

— Признавам, че и аз не вярвам — въздъхна Ирина. — Мъжете са мръсници!

— Но не можем без тях, нали? — погледна я съучастнически Наташа. — Понякога си мисля, че ги искаме именно защото са мръсници — засмя се, този път към смеха й се присъедини и изненаданата Ирина.

Помисли за Валери и сякаш нож прониза сърцето й. Отново си представи усмихнатата и очевидно щастлива Наташа, хванала го под ръка на улица „Горки“. Следеше ги от известно време насам и вече знаеше, че се срещат поне два пъти седмично. Защо ще го правят, ако не са любовници?

Или Наташа лъже, или Валери — лукавият и хитър Валери — е хвърлил примката си върху нея и иска да я използва по начина, по който използваше самата Ирина. Кое е по-вероятно? Не й беше трудно да открие отговора на този въпрос…

Два пъти в седмицата Марс Волков напускаше кабинета си, качваше се в черната чайка и заминаваше за Звездното градче — модерния жилищен комплекс на съветските космонавти.

В това нямаше нищо необичайно, тъй като беше народен представител на Голяма Москва, която включваше и предградията. А самото Звездно градче имаше голямо политическо значение в Конгреса на народните депутати.