Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Колко си самодоволна, Господи! Убедена си, че знаеш каква си, че знаеш точно какво вършиш! Ръководиш малката си театрална школа с твърдото убеждение, че по този начин допринасяш за статута на жените в нашето общество. Но на практика се заблуждаваш, при това много дълбоко!

Ти си част от системата, точно както КГБ. Дори си по-опасна, защото всеки знае с какво се занимава КГБ. Докато ти се представяш за нещо, което не си… Подкрепяш системата с твърденията, че твоите ученици са свободни, внушаваш им, че за новия си статут трябва да благодарят именно на системата. Какво на практика е твоето послание? Не се оплаквайте, бъдете доволни, вършете това, което ви се казва! Вижте колко сте добре, колко сте свободни! Пълни глупости, драга!

— Предполагам, че ще искаш да напуснеш групата ми — въздъхна Наташа и довърши чая си.

— Нищо подобно. Мога да търпя глупостите, стига действително да овладея актьорското майсторство.

— Няма да са ти необходими кой знае колко уроци — отбеляза Наташа, докато им поднасяха водката и мезето.

Хапнаха и пийнаха, над масата се възцари мълчание. Ирина внимателно оглеждаше чуждестранните туристи, особено облеклото им. Винаги беше мечтала за хубави дрехи. Все още помнеше как се отби в един магазин за галантерия в Бостън и поиска да премери изящното копринено боди, което видя на витрината. Никога нямаше да забрави приятното, почти еротично чувство, което я обзе при докосването на божествената материя. Хвърли скрит поглед към Наташа и изведнъж изпита непреодолимо желание да сподели декадентските си мисли с нея. Душата й болезнено се сви, искаше й се да се разтвори към света, към близки хора…

— На сцената се стремим да правим разлика в персонажите — меко промълви Наташа. — Разликата между главните и второстепенните роли… Тази вечер ти доказа, че имаш талант за това…

Каза го с такава топлота и сърдечност, че Ирина без да иска промълви:

— Извинявай…

— Няма за какво — въздъхна Наташа и избърса устните си с книжна салфетка. — Предполагам, че напълно заслужавам упреците ти… От студентските години насам не бяха ме кастрили така безжалостно… Моят преподавател беше гениален актьор, но в класната стая — истински садист. Обожавах го, почти припаднах от радост, когато ме прие в групата си. После само ревях… Нощем се мятах в леглото, в главата ми кънтеше безпощадната му критика. Бях готова на всичко, за да получа дори една-единствена похвала…

— И получи ли я? — попита Ирина.

— Да, макар и по косвен начин — отвърна Наташа и поръча по още една водка. — Станах завършена актриса. Той искаше от мен само това, нищо друго… Веднъж призна, че само у мен виждал истински заложби, другите студенти били безлична маса… И правеше всичко възможно да развие тези заложби.

— Като те е карал да страдаш?

— Като ме принуждаваше да надникна в душата си, да потърся скъпоценната искра в дълбините й… — Наташа замълча, докато келнерката заменяше празните чаши с пълни, после леко поклати глава: — Знаеш ли, Катя, аз бях сираче… Израснах в държавно сиропиталище. В душата ми тежеше огромна буца лед, изпитвах силен гняв, но не знаех срещу кого… Не знаех дали родителите ми са мъртви, или просто са ме захвърлили. Но и в двата случая ги мразех — просто защото не са край мен… Тази омраза ме разяждаше отвътре, растеше като тумор…

Откъде съм се появила? Кои са майка ми и баща ми? Имам ли дядо и баба? Въпроси, на които повечето хора имат отговори. Толкова обикновени, че никой не им обръща внимание. Но за мен те бяха грозна язва, бяха недъг, който никаква протеза не може да замени… Бях различна от другите, бях аутсайдер… Никога не забравях това. Особено тежко беше по време на ваканциите, когато всеки се събираше с близките си. Ядяха, пиеха, смееха се… Просто бяха заедно… — дълбоко концентрирана, Наташа сякаш беше забравила за съществуването на Ирина. Ирисите на очите й станаха някак тъмни и безпомощни. — Помня всичко, дявол да го вземе! Проклятието на актьора е, че никога нищо не забравя!… — пръстът й леко докосна ръба на чашата. — Когато бях малка, страшно много ми се искаше някой да ми пее приспивна песничка… Може би майка, запомнила простите думи на песничката от своята майка… Може би баща, който да ме сложи на коляното си и да ми разказва приказки за вълци и призраци, за царски дъщери…

Ръката й блъсна чашата с такава сила, че водката се разля по покривката.

— Остави я! — дрезгаво заповяда тя, видяла как Ирина се опитва да попие мокрото петно със салфетката. — Важното е да знаеш, че е тук… Като спомените!