Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Първо видя Лара — една безупречна фигура, облечена в оскъдно изрязан бански костюм. Просната на ръба на басейна с морска вода, тя беше заета да храни синия делфин. Животното беше пуснато в басейна преди около шест месеца. Първоначално Марс беше категорично против този странен каприз, но Лара успя да го убеди, че Героя се нуждае от компания, която двете с Татяна не могат да му предложат…

В ушите му отекнаха странните звуци, които издаваше делфинът. Приличаха на ритмично потракване, наподобяващо цъкане с език. Преди няколко седмици, късно през нощта, скритите във водата микрофони (видеокамерите бяха безполезни в дълбокия басейн) регистрираха това потракване в два различни диапазона на звука. При последвалата проверка се установи, че Героя се намира в басейна и прави опит да общува с млекопитаещото.

Лара чу стъпките му и се обърна.

— Добро утро, другарю — поздрави го тя и продължи да храни делфина.

Марс отвърна на поздрава и насочи очи към Героя, който се беше отпуснал във водата до делфина. Неволно потръпна, принуден да признае пред себе си, че между човека и животното има твърде много прилики. Подложено на интензивна космическа радиация, тялото на Героя беше гладко и напълно обезкосмено. Пореше солената вода с онази лекота, която е свойствена за хората, израснали край морето. Привързаността му към морската стихия беше толкова силна, че на даден етап (според рапорта на Лара) сериозно се беше замислил да иска присаждането на ципи между пръстите на ръцете и краката си.

Марс така и не разбра дали намеренията му са били сериозни. Героя обичаше да изразява странни желания, охотно разиграваше всички, които следяха състоянието му. Веднъж вече беше побъркал докторите, успял незабелязано да прикрепи сърдечния монитор към тялото на делфина.

Заключението на Марс беше категорично: макар и сериозно пострадал в космическата катастрофа, Героя продължава да демонстрира изключителни умствени способности. Независимо от все по-ярко проявяващите се физически недъзи, мозъкът му работи на високи обороти както преди. Израз на това беше предпочитанието му към водата. Давайки си ясна сметка, че е обект на постоянно наблюдение, Героя бързо беше открил, че басейнът е единственото място, където може да намери уединеше, да бъде далеч от електронните очи на апаратурата.

„Аз съм като Одисей, попаднал в плен на острова на Полифем“, подхвърли един ден той. После, забелязал недоумението върху лицето на Марс, невъзмутимо добави: „Полифем е името на циклопа, победен от Одисей… Ти не се притеснявай от празнотите в познанията си… Напоследък аз просто имам достатъчно време да чета…“

А Марс така и не разбра дали забележката му е искрена, или тежи от скрита ирония.

— Добро утро, Виктор — подвикна той. — Как си днес?

— Гадно — отвърна Героя. — И не ме наричай Виктор. Нали знаеш, че не искам никакви имена тук…

— Няма как — приклекна до парапета Марс. — Нали това е твоето име? — В душата му се промъкна чувство на досада. Все същото, Господи! Все същото!

— Ще ти кажа нещо, което без съмнение ще те изненада — изръмжа Героя. — Няма да клекна пред теб. Преживях ужас, който никой смъртен не е преживявал. Но въпреки това оцелях. Жив съм, разбираш ли? Ето защо нямам никакво намерение да потъна в мрака на нощта, каквото несъмнено е твоето желание. Нямам намерение да ти спестя неприятностите… Моите другари знаят, че съм тук, знаят, че съм жив зад тези стени. Не можеш да ми сториш нищо лошо, не можеш и да ме убиеш… Защото после ще трябва да се разправяш с тях… С всичките космонавти!

— Имаш един куп привилегии — меко му напомни Марс. — Лара. Татяна. Басейнът. Делфинът. Най-вече делфинът… Аз ти ги предоставих, аз мога да ти ги отнема…

— Аз пък мога да млъкна — отвърна Героя. — Мога да престана да разговарям с теб, а и с всички останали — очите му се спряха върху лицето на Марс. — Е, какво доказахме с всичко това?

Марс извади малка рибка от кофата до себе си и я хвърли във водата. Делфинът го погледна, отвори уста и започна дълга серия от крякане.

Героя отметна глава и избухна в смях.

— Знаеш ли, тя има повече чувство за хумор от всички вас!

— Какво иска да ми каже? — сбърчи нос Марс.

— Името й е Арбат — поясни Героя. — И изобщо не те харесва.

Марс прехапа устни, въоръжи се с търпение и попита:

— А казва ли защо?

— Първо — защото не знаеш името й. И, второ — защото ти няма доверие.

Марс въздъхна, душата му се изпълни с отвращение. „Докъде стигнах, Господи, горчиво си помисли той. Да ме карат да си бъбря с някакъв делфин!“ Но едновременно с това съзна, че друг начин да поддържа контакт с Героя просто няма.