Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Часът свърши, Наташа Мякова я помоли да остане. Ирина моментално застана нащрек, имаше чувството, че е разкрита и ще се наложи да мине в защита.

— Имаш ли време за чаша чай? — попита актрисата, когато останаха сами.

Беше доста късно и се принудиха да слязат в нощния бар на хотел „Метропол“ — едно от малкото московски заведения, което беше отворено след полунощ. Московчани обичаха да идват тук, тъй като преди години хотелът е бил любимото място на Ленин — в просторните му зали титанът на революцията изнасял своите пламенни беседи. Днес обаче хотелът изглеждаше стар и занемарен, позлатата по стените отдавна се беше напукала и плачеше за обновление.

Поръчаха, после Наташа се облегна назад и започна:

— Катя, искам да си поговорим, тъй като бях впечатлена от начина, по който четеш Олби… — разбърка захарта в чашата си и някак разсеяно добави: — Финландска… Неотдавна научих, че внасяме дори захар… Не мога да разбера защо в тази страна никога няма достатъчно захар, а млякото е рядко срещан лукс. Къде изчезват огромните количества, които се произвеждат? Говори се, че „Бялата звезда“ отвлича камиони и цели влакови композиции, но според мен това са само слухове.

Ирина замълча, правилно преценила, че Наташа не търси отговор на въпросите си, а просто разсъждава на глас. Същевременно не я изпускаше от очи. Наташа беше истинска красавица: руса, синеока, с динамични черти на лицето, което би било агресивно, ако не беше меко очертаната уста. Ирина мразеше това лице.

— „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ е трудна пиеса — продължи Наташа, отпи глътка чай и сбърчи нос. — Слаб е, такъв трябва да предлагат само на туристите. — На лицето й се появи приятелска, някак срамежлива усмивка, която накара Ирина да потръпне от изненада. — Героите също са особени, някак прекалено американски… — замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи, после тръсна глава: — Но ти се справи с Марта много добре, бих казала — дори отлично…

— Благодаря — отвърна Ирина. В душата й се промъкнаха гняв и ревност, предизвикани от свободното поведение на актрисата, която очевидно можеше да се справи с всякаква ситуация.

— Несъмнено си усетила, че Марта се нуждае от известна доза вътрешен гняв, който — като чайник, забравен на печката, всеки миг може да се възпламени… — Наташа вдигна глава към Ирина, паузата беше точно премерена, както се полага на добър актьор. — Но у теб се долавя истински гняв, Катя… В душата ти бушува океан от ярост и именно той ти позволява да изградиш реалния образ на Марта… Точно за тази ярост искам да си поговорим. Питам се дали съзнаваш, че си безнадеждно затънала в нея?

Ирина не знаеше какво да отговори. Понечи да приеме думите на Наташа като обида, но после си спомни за натрапчивия кошмар от сънищата си, за насечената от решетки луна… От него излизаше с цената на огромни усилия, събуждаше се с главоболие и световъртежи. Възможно ли е това състояние да се дължи на яростта? Погледна Наташа Маякова с ново подозрение. Просто защото дори дългогодишните й приятелки не бяха й задавали толкова интимен и обезпокояващо точен въпрос…

— И това ли е част от идеите ти за перестройката? — язвително попита тя.

Наташа се засмя, на лицето й отново се изписа онази очарователна свенливост, която объркваше Ирина.

— О, не — отвърна с въздишка тя. — Това са пълни глупости. Говоря ги просто защото моите ученици очакват нещо от тоя сорт… То им помага да се отпуснат.

— Опасни глупости! — натъртено рече Ирина и мрачно поклати глава.

— Така ли? С какво са толкова опасни?

— С това, че внушават заблуди. Че трябва да сме доволни, защото са ни позволили да тичаме без каишка из градината…

— Какво лошо има в това?

— Всичко! — тръсна глава Ирина. — Въпросът не е в каишката, а във факта, че все още ни третират като палета. Джаф, джаф!

Наташа поръча водка и „закуски“ — чиния с типични за Русия мезета. Проговори едва когато отново останаха сами:

— Олга, Маша и Ирина — трите Чехови сестри, часове наред мечтаят как един ден ще заминат за Москва… Не го правят, разбира се. А ние чак в края на пиесата разбираме, че всъщност живеят само на няколко километра от столицата. Мисля, че точно това състояние имаш предвид…

Ирина отново изпита желанието да се разкрещи, да скочи на крака и да попита: „Какво правиш с Валери Бондасенко? Следобед ли го чукаш, преди репетиция? Или споделяш леглото му нощем, когато мен ме няма?“

„Невъзможно! Чудовищно! Но защо мисля само за това?!“ Запази самообладание с цената на огромни усилия, неволно си даде сметка, че отново е на ръба на нервната криза. Тръсна глава да прогони мрачните мисли и каза: