Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Даже не й знаех името — излъга Ирина. — Просто бях любопитна… Мъжете харесват жени от нейния тип, исках да чуя мнението ти…

— Прекалено много грим — обяви Марс, докато се връщаха на местата си. — Човек не знае какво да очаква под толкова пластове боя!

В спалнята на Марс се процеждаше синкава светлина от площад „Востанная“. Беше късна нощ, гастрономът и киното отсреща отдавна бяха затворени. Ниски облаци с оловен цвят висяха над града. Макар пролетта да беше заела място на календара, във въздуха се усещаше меланхолията на предстоящ снеговалеж. А може би съм депресирана от пиесата, помисли Ирина, докато се събличаше. Не е възможно да изгубя настроение само заради онази Наташа Маякова.

Скрито се надяваше да види и Валери сред зрителите в театъра. Дали това я накара да се нареди на опашка за билетите? Отговор на този въпрос би могъл да даде Станиславски, но той е мъртъв, мрачно поклати глава тя. През целия следобед си представяше как ще му се усмихне в залата, увиснала на ръката на Марс… Това не стана, настроението й рязко помръкна. В устата й имаше метален вкус — сякаш беше захапала част от облаците, които се стелеха над Москва. Не можеше да разбере защо е така. Ето я тук, с Марс — човека, който би й дал всичко, което пожелае… Е, почти всичко… А непрекъснато мислеше за Валери. В момента мечтаеше да се притисне до влажното му тяло, да преплете крака с неговите и да го люби до насита…

Потръпна, уплашена от силата на чувствата си. Сякаш вече не беше в състояние да ги контролира. Обича ли Марс? Ако е така, защо тогава мечтае за ласките на Валери? Защо го ревнува от онази Наташа? Какво става?

В началото на тази история беше абсолютно сигурна. Знаеше кой е прав и кой не. Позволи на Валери да я завербува за своите цели, просто защото той единствен на този свят я оцени, накара я да се чувства различна от сивата, безлична тълпа. И беше прав, Господи! Толкова е вълнуващо да те иска не друг, а самият Валери Бондасенко — силен, могъщ, неотразим! А когато той ловко й показа, че може да получи много повече, че има шанс да сподели властта му, тя без колебание прие шпионската мисия срещу Марс.

Но всичко това се случи още преди да опознае Марс, преди да спечели доверието му. Днес той едва ли имаше нещо общо с мъжа, когото Ирина потърси, за да прелъсти. Днес тя се срамуваше, че го предава на Валери, и този срам й пречеше да се успокои, бушуваше като стихиен пожар в душата й. „Господи, вече съм пред прага на нервна криза“, рече си тя и потръпва от страх. Прекрасно знаеше какво ще се случи тогава — няма да я искат нито Марс, нито Валери, отново ще се превърне в безлична нула, затънала в безнадеждна изолация. Съзнаваше ясно, че нещо трябва да се направи. Нещо, което да определи позицията й. Но кого да предпочете, Господи? Марс или Валери?

Усети присъствието на Марс зад гърба си.

— Защо все се въртиш около прозорците? — попита той. — Приличаш на котка, обичаш да гледаш навън… Какво е това, което виждаш, а аз не мога?

— Просто се бях замислила — отвърна с въздишка Ирина и се обърна.

— Това звучи сериозно — изпитателно я погледна Марс. — Но сега е прекалено късна нощ, за да си сериозна, котенце…

„Котенце!“ Така Валери се беше обърнал към Наташа Маякова.

— Не мислиш ли, че тъмнината понякога ни кара да бъдем по-сериозни и по-меланхолични?

— Не зная… — проточи Марс и изви глава, явно заинтригуван от хода на мислите й. — Аз самият често откривам, че мисля най-добре именно в мрака…

— Ето, виждаш ли?

— Но това се дължи не толкова на мрака, колкото на тишината и съня, които ме обгръщат — добави той.

— А какво сънуваш, когато най-сетне заспиш?

— Електронна овца, задвижвана от портативен ядрен реактор — отвърна той.

Шегата беше деликатен опит да я откъсне от мрачните мисли.

— Какво те измъчва? — протегна ръце да я прегърне Марс. — Сякаш си попила неспокойния дух на Чехов… Ако е така, вероятно бих могъл да ти помогна… Защото много искам да ти помогна, Ирина! — устните му се залепиха до ухото й. — Знаеш ли, моето семейство е приемало хладно всички жени, които съм им представял досега… Всички, с изключение на теб. Те са влюбени в теб, Ирина!

Думите му сякаш възпламениха душата й. Затаи дъх, сърцето блъскаше като чук в гърдите й.

— Много те обичам…

Коленете й омекнаха, имаше чувството, че чува на живо думите, които беше сънувала през толкова много самотни нощи… Господи, семейство! Какво ли не бих дала отново да си имам майка и баща, които ме познават и обичат!