Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Нобору Ямато беше този, който не надживя своята мания. И това беше съвсем естествено. Гийн оцеля, макар и с цената на върховни усилия. Хоно разбра, че вече не работи в обществения сектор, но не знаеше дали това се дължи на личното му решение, или просто е бил изхвърлен. Преди да си намери подходяща работа, доста дълго се беше лутал насам-натам, един истински „ронин“. Така наричаха бившите държавни служители.

Подходящата работа се оказа академична — Гийн стана преподавател по философия в Токийския университет. Една промяна колкото смешна, толкова и трагична… Според гледната точка на наблюдателя. Той бе най-малко гъвкавият човек на този свят, с изключение на баща й. А философията е наука, която изисква именно гъвкавост на мисълта, аналитичност, способност да се разбират и тълкуват различни теории. За Хоно беше най-малкото странно, че човек като Гийн ще завърши кариерата си като преподавател по философия…

Настоя да го види насаме, въпреки че Големия Езо искаше да я придружи. Вътре в душата си изпита смразяващ ужас, че първата й среща с Гийн след десетгодишна пауза би могла да стане в присъствието на бандитски главатар.

Посети го в кабинета му в края на работния ден, след лекции. Секретарката съобщи името й в мембраната на интеркома, стомахът й болезнено се сви. Изпита странното и почти унизително чувство, че ще бъде изправена пред строг съдия. Беше сигурна, че няма да каже нищо за свое оправдание, ако Гийн изведнъж се изправи на крака и я попита: „Е, драга моя, какво постигна в живота, след като ме напусна?“

В действителност той не каза нищо. На бюрото му бяха пръснати студентски тестове, които очевидно се беше заел да оценява. Кабинетът му се оказа тясна килийка без прозорци, претъпкана с бумаги до такава степен, че място за въздух почти не беше останало.

Гийн седеше зад обикновено писалище, беше облечен в също така обикновен тъмен костюм. Посивялата му коса беше акуратно сресана на път, стъклата на кръглите му телени очила мътно проблясваха на светлината на лампата. Дори не вдигна глава при нейното влизане и това я обиди, усили чувството за унижение в душата й. Но Хоно вече беше успяла да разбере, че това чувство се отнася колкото до него, толкова и до нея самата… Едва сега си даде сметка, че предстоящият разговор може да се окаже дяволски труден за него.

Беше го напуснала решително, изведнъж. Въпреки че обеща да се омъжи за него; въпреки че се беше превърнала в част от живота му и вече беше представена както на семейството, така и на приятелите му. Но най-лошото беше, че го напусна без никакви обяснения… Ала тогава нещата не можеха да се развият по друг начин. Тя просто не беше в състояние да си обърне езика и да му каже, че отказва да се омъжи за един отчаян комарджия. Това би било безкрайно унизително. И за него, и за нея…

Сега, спряла поглед върху приведената му фигура, зает да поставя оценки на студенти, които едва ли някога щяха да оценят гениалния му ум, Хоно усети как бузите й пламват. Тихо се отпусна на някакъв стол и търпеливо зачака. Съзнаваше, че ще му трябва време да се справи с унижението, което го беше принудила да изпита преди десет години…

Гийн най-сетне реши, че мълчанието се е проточило достатъчно дълго и вдигна глава.

— Чух, че си се омъжила… Щастлива ли си?

— Разбира се, че съм щастлива! — почти извика Хоно и веднага съжали за думите си. — Ейкичи Канзей е много добър съпруг!

Очите на Гийн бавно се спряха върху лицето й, в погледа им имаше толкова заплашителна твърдост, че Хоно неволно се сви. За миг съжали, че не беше взела и Големия Езо със себе си. Но после осъзна, че изпитва гняв и болка — чувства, на които нямаше абсолютно никакво право. Побърза да ги прогони от душата си, запечатвайки ги дълбоко под онази безизразна маска на лицето, която японците овладяват почти от мига на своето раждане.

— Радвам се да те видя, Гийн — промълви тя.

— Измина много време — въздъхна той. — Цял живот…

— Как я караш? — попита със свито сърце Хоно.

Ръцете му обхванаха с широк жест тясното помещение.

— Не виждаш ли?

— Оженили се?

— Тази необходимост отпадна още след като ме напусна.

— Аз… — гласът на Хоно потрепна и се стопи. Какво може да каже пред очевидната му мъка?

— Доволен съм, че си уредила живота си — тръсна глава той. — Докато бяхме заедно, ти беше толкова объркана и нещастна!… Опитвах се да ти помогна, но очевидно не успях да открия ключа към душата ти… — усмихна се и Хоно за пръв път откри някаква прилика с човека, когото беше познавала. — В това има силна доза ирония, нали? Аз — геният, който имаше отговор на всеки проблем! Нали помниш, че по онова време се занимавах с кодове и шифри, за които търсех универсални математически формули? Сложни неща, но някак сухи и скучни… Докато отношенията ми с живите хора куцаха, трудно разбирах проблемите им… Може би това беше основната причина за нашата раздяла.