Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— А семейството ти?

— Семейството хич го нямаше, отношенията ни бяха на прага на разпадането. Баща ми вече беше починал, всички отдавна бяхме свикнали с отсъствието му. Но убийството на Евгени дойде като неочаквана експлозия насред кухнята — обичайното място за редките ни срещи, постоянно убежище на мама. Именно там я завари съобщението на милицията. Направо полудя. Изтича навън необлечена, въпреки ужасния студ. Озовала се над вкочанения труп на сина си с нож в гърдите, тя започна да скубе косите си, да се блъска с юмруци в гърдите. Помня, че едва успях да я прибера. Беше бясна, от устата й излитаха страхотни ругатни, никога преди не бях я чувала да говори подобни неща. Направи опит да ме захапе, очевидно не можеше да ме познае…

Марс позволи на мълчанието да се проточи. Веселата глъч наоколо изведнъж й се стори нетърпима, Ирина изпита желанието да скочи на крака и да изкрещи: „Спрете! Господи, защо всички изглеждат толкова щастливи?“

— Жива ли е още? — обади се най-сетне Марс.

— Отчасти — горчиво отвърна Ирина.

— Съжалявам — прошепна той и погали ръката й. — Понякога думите са неуместни, нали?

Ирина усети промяната и внимателно го погледна в очите. Имаше чувството на човек, който се разхожда в позната до болка градина и изведнъж открива, че един от камъните по пътя му се е изместил. Леко и незабележимо, но въпреки това градината изведнъж е придобила нов, съвсем необичаен вид…

— От време на време човек просто има нужда от присъствие — промълви тя, все още неразбираща с какво са се променили отношенията й с Марс.

Следващата събота я помоли да го придружи при посещението на родителите си. Ирина прие, без да знае защо го прави. Опасяваше се, че ще й бъде скучно до припадък…

Оказа се обаче, че греши. Родителите на Марс обитаваха красива къщичка с кремаво боядисани стени, намираща се на „Болшая Ординка“, само на няколко метра от величествения 350-годишен храм „Свети Николай“, изграден в сладкия, сякаш захаросан стил на източноправославния барок.

Майката и бащата на Марс се оказаха чудесни хора, жизнени и сърдечни, изпълнени с дълбока обич един към друг. Ирина ги наблюдаваше скрито, с непонятна свенливост. Старците се поглеждаха и докосваха рядко, но от всеки жест личеше дълбоката привързаност помежду им.

Бяха във възторг от деликатесите, а Марс великодушно излъга, че сьомгата от Нова Скотия е специален подарък от Ирина. После двете с майката на Марс се оттеглиха в кухнята да направят сандвичи и Ирина с учудване откри колко й е лесно да се държи непринудено с възрастната жена. Започнаха да си разменят рецепти за готвене, споделяха малките си тайни в кухнята, през цялото време весело се смееха…

Малко преди вечеря пристигна сестрата на Марс заедно със семейството си. И тя като него беше истинска красавица. Държеше се доста свенливо. Когато Ирина най-сетне намери подходящия миг да си поговорят насаме, жената с притеснение сподели, че се срамува от широката талия и дебелите си крака. „Съвсем като карикатурите на руската домакиня, които срещаме в разни американски списания“, с въздишка рече тя.

Децата й — две момчета и едно момиченце — бяха много добре възпитани и очевидно обожаваха дядо си. А той от своя страна им показваше разни трикове, после усмихнато обясняваше как стават. След което стаята се изпълваше със звънлив детски смях.

Баща им, зетят на Марс, беше архитект. Занимаваше се предимно с проектирането на грозните панелни блокове, които Ирина тайно ненавиждаше. Струваше й се, че да се живее в тези блокове е безкрайно скучно, все едно години наред да си шофьор на автобус по една и съща линия… Архитектът изглеждаше съвсем обикновено, лицето му се оживяваше само когато поглеждаше към децата си.

Вечерта постепенно премина в нощ, заедно с това Ирина неусетно потъваше в топлината и уюта на това прекрасно семейство. За пръв път от доста време насам се почувства напълно спокойна. После, с внезапно присвиване на сърцето, разбра, че е не само спокойна, но и щастлива…

Очите й бавно прекосиха стаята и се спряха върху лицето на Марс Петрович Волков. Гледаха го по нов, съвсем различен начин. „Какво от това, че физическата страна на отношенията ни е все още доста несъвършена, запита се тя. Той притежава толкова много други неща, които иска да ми даде. Може да сподели с мен това, което цял живот ми е липсвало… Да ме приобщи, да ме накара да се почувствам част от това прекрасно семейство…“

Касумигасеки — централната градска част на Токио, където работеше Хоно, в превод означава „Покрита порта“. Големия Езо също познаваше този квартал, но в доста по-различна светлина от Хоно. Показа й такива места, за които тя изобщо не беше подозирала.