Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

В апартамента на Гийн цареше пълен хаос. Преобърнати мебели, изсипани на пода чекмеджета, срязан килим и изтърбушени възглавници… Всичките три стаи бяха в това състояние.

— Какво, в името на небето, се е случило тук? — попита с пресъхнала уста Хоно.

— Няма Гин, няма дневници — кратко обобщи Езо и мрачно я изгледа. — Изчезнаха!

— Сега вече разбираш, че е било излишно да го подозираш! — тръсна глава тя. — Някой го е отвлякъл, при това заедно с дневниците! Господи, в какво го забърках?! — Сърцето й се сви, в очите й се появиха сълзи. Спомените от миналото изведнъж се отприщиха в съзнанието й, могъщи като гръмотевична буря…

— Харесаха ли ти родителите ми? — попита Марс Волков. — Дано не си се отегчавала…

— Ни най-малко — отвърна Ирина. — Беше ми страшно приятно.

Намираха се във фоайето на Стария театър, запълнено с тютюнев дим и човешка глъч. Течеше главният антракт на постановката „Три сестри“. Ирина позна Наташа Маякова в момента, в който се появи на сцената. Начинът, по който беше гримирана, я караше да прилича на маркиза Дьо Мерту — една от главните героини в „Опасни връзки“ — видеокасетата, която си беше донесла от Америка.

Искаше й се да прогори с поглед тази Наташа Маякова, въпреки че нямаше особени основания за гнева си. Какво ли е за нея мъж като Валери Бондасенко? Нищо, абсолютно нищо! Въпреки това не успя да се успокои, напрежението остана в душата й. Може би затова посрещна главния антракт с нескрито чувство на облекчение…

— Понякога родителите ми са доста досадни — въздъхна Марс. — Макар че едва ли някой друг, освен мен може да долови това.

— Много приличаш на майка си — усмихна се Ирина. — У нея има някаква вътрешна сила, някакво особено чувство към семейството. Страшно много харесвам такива жени! Може би защото самата аз съм лишена от подобни добродетели…

— Ти имаш по-друг характер — кимна Марс. — Усещам го… Вечно неспокойна, вечно търсеща натура.

После заговориха за незначителни неща, главно около постановката и актьорската игра. Ирина умишлено спомена името на Наташа Маякова, просто да разбере дали Марс я познава. Но отговорът му беше равнодушен и уклончив, после на лицето му се появи усмивка и той се зае да й разказва някакъв нов виц. Ирина избухна в смях, после изведнъж се почувства неудобно. Просто защото в душата й се появи непреодолимото желание да му разкрие тайната си, да му признае за отдавнашната връзка с Валери и обидата от факта, че го е видяла в компанията на друга жена — тази, същата Наташа Маякова… Но какво би си помислил Марс? Нима няма да изпита същото чувство, нима няма да се счита предаден?

Естествено, техните отношения бяха съвсем различни. Тя не беше обещавала нищо на Марс, не му се беше клела във вярност. Стараеше се да не го лъже, въпреки вътрешното убеждение, че това рано или късно ще й се наложи…

Всичко, което вършеше, беше предназначено за нея — Ирина Викторовна Пономарьова. Но дали наистина е така? Нима не предава Марс, за да задоволи желанието на Валери? Да, това си е чисто предателство. Само допреди три дни изобщо не й пукаше, но нещата се промениха. Особено след като Марс я запозна със семейството си, а Валери доказа, че пет пари не дава за нея, че просто я използва…

„Да, всичко се промени“, въздъхна в себе си тя.

Погледна Марс Волков с нови очи, отърсила се от гняв, егоизъм и жажда за власт. И видя един земен човек, приятен и желан, водещ тежка битка срещу могъществото на Валери Бондасенко както в Политбюро, така и в Конгреса на народните депутати… Човек, който, за разлика от Валери, не демонстрира маниакална жажда за власт, не приема тази власт като единствена разменна монета в живота си.

Някой ден Марс ще създаде собствено семейство, помисли си тя. И ще бъде щастлив. Тази мисъл я стопли.

После се замисли за себе си. Бавно осъзна, че в предложението на Валери да се сближи с Марс не се съдържа елемент на така жадуваната лична свобода, а по-скоро шанс да оцени безнадеждно корумпираната душа на самия Валери…

— Чехов винаги ме кара да се замислям — промълви на глас тя. Това беше истина, но едновременно с това и инстинктивен опит да прикрие дълбокото безпокойство в душата си. — Пиесите му приличат на модерни картини — някак незавършени и едновременно с това близки… Темите им са толкова човешки, че неволно те карат да се включиш, сам да откриеш изхода…

— Останах с впечатлението, че се интересуваш не толкова от Чехов, колкото от онази Наташа — отбеляза Марс. — Истина е, нали?