Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Ти си съпруга на Ейкичи Канзей, но това съвсем не означава, че го обичаш — подхвърли Големия Езо.

— Не ставай глупак! — сряза го Хоно и мрачно поклати глава. — Защо изобщо обсъждаш мен, когато трябва да мислим за Гийн и изчезналите дневници на Саката-сан?

— Защото моите хора вече ги търсят и за момента не можем да правим нищо друго, освен да чакаме… — отвърна Езо. — Това ни дава възможност да отделим малко време и за себе си, нали?

— Тонът ти ме обижда! — троснато каза Хоно. — Нима всички якудза прибягват до заплахи и инсинуации?

— Основна стока в арсенала ни, госпожо Канзей — кимна мафиотският бос и на лицето му се разля широка усмивка. — Защо не седнеш? Имам чувството, че ако продължаваш да крачиш напред-назад, може и инфаркт да получиш!

Хоно понечи да отвърне, после изведнъж разбра, че сарказмът едва ли би й помогнал с човек като Езо. Послуша съвета му и се отпусна на близкия стол.

Бяха в офиса на Езо. Из коридорите на просторния склад кипеше трескава дейност. Хоно тайно се надяваше, че поне част от нея е свързана с търсенето на Гийн и дневниците. Едновременно с това знаеше, че бодигардовете на Езо се навъртат наблизо, но го правеха толкова добре, че тя не успя да зърне нито един от тях.

Вече втора вечер излизаше и закъсняваше, беше крайно време да се прибере у дома, за да не предизвика подозрението на Ейкичи. Същевременно искаше да бъде максимално дълго в компанията на Езо, по тази причина си взе няколко дни отпуск от „Мишита индъстриз“. Наложи се да ангажира две опитни секретарки, за да се справят с работата й.

Ейкичи работеше до късно, после обикновено отиваше да хапне и пийне с колеги от прокуратурата. Но когато се прибираше рано, той държеше вечерята да е готова. Никакви обяснения нямаше да помогнат, ако храната липсва от масата, особено пък ако липсва и самата му съпруга.

Затова Хоно му каза, че заминава за Осака да навести болната си леля. Ейкичи знаеше, че лелята е единственият член от семейството, с който Хоно поддържа нормални отношения, и прие решението й за напълно в реда на нещата.

Големия Езо не я изпускаше от очи.

— Седнала изглеждаш дори по-нервна — поклати глава той, въздъхна и напусна мястото си зад бюрото. — Така не може да продължава… Ела, ще идем някъде, където със сигурност ще се освободиш от излишната енергия. — Докосна колана си и добави: — Имам пейджър, веднага ще ми докладват, ако са открили нещо.

Качиха се в сив блиндиран мерцедес и поеха към Гинза. Отминаха широките, претъпкани с туристи булеварди и спряха на тиха странична уличка. Край високите стени на къщите растяха акуратно подрязани дръвчета гинко, а зад една от тях Хоно с изненада зърна малка, но безупречно поддържана градина, в средата на която се издигаше красив алпинеум от мъхести камъни с още по-красив водопад. В дъното се виждаха зелените стебла на миниатюрна бамбукова гора.

Тук се помещаваше най-изтънченият клуб на Токио. Тълпа униформени служители ги посрещна с дълбоки поклони, появи се и самият управител, осведомен незабавно за гостите. Кабинетът му се намираше на втория етаж, непосредствено под изумително красивия витраж на покрива, кацнал върху подпори от бял мрамор.

Зад огромен бял концертен роял седеше мъж в смокинг, който леко докосваше клавишите. Музиката беше от Ерик Сатие. Върху рояла беше поставена ваза от бял порцелан, в която майсторски бяха подредени алени пеонии. Зад гърба на пианиста се виждаше ултрамодерна комбинация от стъкло, оризова хартия и леки прегради „шожи“ в сивкав цвят, отвъд които се виждаше безупречно подредена вътрешна градина, запълнена с мъхести камъни, ромонящи поточета и миниатюрни азалии, които олицетворяваха времето и пространството…

Спуснаха се надолу в малък блестящ асансьор от неръждаема стомана.

— Ще се видим в дожото — промърмори Големия Езо и изчезна.

Униформена служителка отведе Хоно в съблекалня, облицована с тежка ламперия от кедър. Там й подаде комплект памучно „ги“ — традиционното облекло за бойни изкуства, меко и удобно. Показаха й банята и я оставиха сама.

Големия Езо я очакваше в просторното дожо. Стените и таванът бяха облицовани с дървото кьоки, в средата висяха знамената на древно феодално „даймийо“. Подът беше покрит с татами, осветени еднакво добре във всички части на салона.

— Откъде знаеш, че имам познания по бойни изкуства? — попита Хоно.

— Това ми е работата — да зная всичко — поясни Езо. — Имай ми доверие и се отпусни… — Хоно избухна в смях, а той одобрително поклати глава. — Ето, това вече ми харесва. Дай да свалим нервното напрежение. — Започна да се върти около нея, привел тяло и протегнал ръце. — Джиу-джицу, тай-чи и малко айкидо — безпогрешно определи уменията й той, съдейки по позицията, която беше заела.