Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Негов ли е този клуб?! — смаяно попита Хоно.

— Разбира се, че е негов — отвърна Мама-сан и в очите й се появи гордост. — Големия Езо притежава много, много неща… Но никога не се възползва от тях… — в погледа й се мярна любопитство. — Разбираш ли какво искам да кажа?

— Не съм сигурна — поклати глава Хоно.

— Ще ти обясня — рече Мама-сан и отпусна ръце в скута си. Филтрирана от оризовата хартия на плъзгащите се врати, светлината падаше върху лицето й меко, превръщаше чертите му в онази загадъчна абстракция, която Хоно откри в тесните прозорчета на клуба. — Човек се стреми към богатството, но то не му носи полза, когато му липсва мъдростта. О, той може да има най-скъпия мерцедес, да поръчва дрехите си в чужбина, да живее в разкошна къща някъде из Кожимачи… Но, лишен от уважение, той е нула и безпомощно наблюдава как животът изтича между пръстите му…

— Това ли е вашата характеристика на Големия Езо?

— Нямах предвид него — поклати глава Мама-сан. — Говорех изобщо, опитвам се да ти помогна да проникнеш в същността на нещата… Събитията, колкото и изненадващо да настъпват, винаги съдържат своя вътрешна логика. Чрез нея умът обхваща това, което е недостъпно за очите…

В този момент се появи Големия Езо.

— Време е да се качим горе, Мама-сан — рече той.

— Разбирам — сведе глава възрастната жена.

— Приключихте ли с разговора?

Мама-сан му хвърли загадъчен поглед, по лицето й затичаха сенките.

— Подобни разговори никога не приключват — отвърна тя.

Големия Езо я погледна с непонятна тревога, после мълчаливо отвърна на поклона й и направи знак на Хоно да го последва. В подножието на стълбите стоеше едър мъж, вероятно един от бодигардовете на Езо. Очите му старателно се извърнаха встрани от лицето на Хоно.

— Къде отиваме? — попита тя, последвала домакина нагоре по стълбите. — Защо изобщо дойдохме тук?

На втория етаж цареше мрак. Краката им безшумно потъваха в меките татамита. Всички помещения бяха свързани с плъзгащи се врати и представляваха едно хармонично цяло — строга и отдавнашна традиция на японската култура, която категорично отхвърля индивидуалността.

— На това място властва безсънието — тихо промълви Езо. — Но именно тук се раждат съновиденията…

Спря пред плъзгащата се преграда в дъното на коридора, докосна с ръка дървената рамка и се извърна:

— Доверието често се оказва прекалено крехко, за да оцелее, госпожо Канзей… Сега ще видиш как моите думи се превръщат в действителност.

Преградата се плъзна встрани, Хоно се втренчи във вътрешността на стаята. Върху футона бяха вкопчени телата на мъж и жена, потънали дълбоко в ритъма на сексуална наслада. Усетил чуждото присъствие, мъжът с нежелание отмести тялото на жената от скута си. Тя се изплъзна изпод чаршафите и Хоно с изненада установи, че това всъщност е мъж. Седнал на пода, той заби поглед в очите й…

Тръпки пробягаха по снагата на Хоно, кръвта в жилите й изстина. Пред нея седеше Ейкичи, който само допреди миг се беше любил с друг мъж. „Не може да бъде“, тръсна глава тя. Това сигурно е някакъв монтаж или рисунка… Не, то няма нищо общо с действителността! Зави й се свят, в главата й се появиха думите на Мама-сан, споменала Кожимачи — един от най-луксозните токийски квартали. Именно там беше отраснал Ейкичи, в разкошната къща на своите родители. „Лишеният от уважение човек е нула и безпомощно наблюдава как животът изтича от пръстите му…“ Очевидно Мама-сан се беше опитала да подготви Хоно за сцената, която сега се разкриваше пред очите й…

— Как смееш, Хоно-сан! — изръмжа Ейкичи. — Как смееш да ме лъжеш и шпионираш?! — На лицето му се изписа неудържима омраза. — Всъщност няма защо да съм изненадан! Ти си една тъпа „хиноеума“ и нищо повече! — Ядосан от срама и притеснението в очите й, той вече не беше в състояние да спре. От дълбините на съзнанието му бликна злоба, гореща като лавата на току-що изригнал вулкан: — Месец преди да се оженим баща ти дойде да се запознае с моите родители. Очевидно искаше да разбере какъв е статутът им в обществото, но едновременно с това и да измъкне някоя йена срещу информацията, която предлагаше… Посрещнах го аз, това му попречи да стигне до родителите ми. Платих му и го отпратих. И защо не? Информацията му беше ценна за мен, макар че той, бедният, нямаше никаква представа за това… Реших да я използвам като лост срещу теб, особено ако решиш да проявиш характер… Защото усещах, че не си от покорните и сигурно ще се разбунтуваш срещу семейните порядки. — Протегна ръка и нежно прегърна слабичкия младеж в постелята. — А сега се махай от тук, проклетнице! Остави ме да си довърша удоволствието!