Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Отправи кратка молитва към Бога и потъна в „прана“. Дишането й стана бавно и дълбоко, могъщите пипала на „ва“ бавно се плъзнаха в съзнанието й. Очите й обгърнаха околната среда с необичайна яснота, страхът и колебанието бавно започнаха да се стопяват. После извитият нокът се стрелна надолу и потъна в цепнатината между бронята на насекомото. Усети съпротивление и леко усили натиска. За миг изпадна в паника, решила, че натиска прекалено силно, и гадината в предсмъртна конвулсия ще изстреля отровата си в кръвта на Естильо. След което ще последва парализа и смърт… Отново напълни дробовете си с въздух, изчака за миг и тихо попита:

— Добре ли си, Естильо?

— Махни тая гад от тялото ми!

Облекчението беше толкова силно, че Тори почти избухна в смях. Скалният бръмбар беше парализиран. Протегна лявата си ръка и внимателно хвана мъхестата черупка между пръстите си. В същото време нокътят на безименния пръст остана на мястото си. Започна да тегли, очите й внимателно следяха как грозно закривените щипци излизат от кожата на Естильо. Най-сетне всичко свърши, Тори измъкна гадината и я запрати по посока на близките храсти.

— Готово!

— Браво, момичето ми! — възкликна Естильо и приятелски я плесна по рамото. Кръвта бавно се връщаше в пребледнялото му лице. — Господи, този път наистина се разминах на косъм! — Наведе се и разцелува Тори по двете бузи.

— Много впечатляващо — промърмори Ръсел, докато се подготвяха отново да поемат пътя си.

— Не го направих, за да те впечатля — остро отвърна Тори.

— Хайде вече да престанем, искаш ли? — въздъхна той и вдигна плава. — Просто исках да кажа, че за това, което стори, се изисква много кураж!

Обърна й гръб и пое напред. Крачеше бързо и уверено. Огледал терена заедно с пилота на Круз, той нито веднъж не разтвори топографската карта. Очевидно беше запаметил всички детайли.

— Натам — махна с ръка той и групата предпазливо пое към тъмнеещата стена на джунглата. Светлината под дърветата беше слаба и някак разсеяна, храсталаците тънеха в тайнствен зеленикав полумрак. Напредваха бавно, тъй като сега скоростта нямаше значение, важна беше тишината. Не биваше да използват мачете, защото охраната на кокаиновия цех положително щеше да ги чуе.

Скоро стигнаха ствола на огромно дърво, очевидно живяло тук в продължение на векове. Върху кората му беше издълбана една-единствена, голяма фигура. Представляваше мъж, увиснал с главата надолу над някаква окръжност.

— Черното колело на смъртта — прошепна Естильо. — Символизира безкрайната болка и вечните мъки…

— Още едно предупреждение — промърмори Ръсел, измъкна армейския си нож и ловко изряза кората около странната композиция. — Сега обаче то е в наши ръце!

Натъкнаха се на военен патрул и това беше първото доказателство, че се намират близо до целта на своето пътешествие. Двадесетина униформени войници се бяха разположили в малка падинка около паянтова колиба, очевидно построена от местните кампесиньо.

Предпазливо се промъкнаха напред и спряха под прикритието на храсталаците, които ограждаха полянката. Скоро забелязаха, че войниците се редуват да влизат в колибата, която беше обзаведена с малък генератор за ток, телевизор и видеокасетофон. Гледаха касета с „Апокалипсис сега“ — това личеше от възбудените им подвиквания, когато отново се озоваваха на открито, заслепени от ярката слънчева светлина. Едни имитираха жаргона на полковник Килгор, други издуваха бузи като полковник Къртц…

Ръсел даде знак да го последват, тримата потънаха обратно в мрачната джунгла и започнаха да описват широк кръг около лагера. Предположенията на Круз за участието на армията изглежда щяха да се окажат верни. Онзи взвод на полянката очевидно нямаше заповед за охрана на периметъра с патрулни двойки. Намираха се на не повече от километър-два от цеха за производство на кокаин и бяха доволни от почивката. Но кой ръководи толкова значителни военни подразделения, запита се Тори, докато групата бавно напредваше към фабриката. Нямаше съмнение, че тук са групирани поне няколкостотин души — доказателство за това бяха домашните животни, на които се натъкваха: кокошки, прасета, кози… После пред очите им започна да се разкрива и самият обект.

Приклекнал до Тори, Ръсел смаяно прошепна:

— Пресвети боже! Това не е никаква фабрика, а един цял шибан град!

Преброиха около дузина ниски и дълги бараки от неръждаема ламарина, очевидно спални помещения. Джунглата отвъд тях беше разчистена и превърната в самолетна писта, простираща се далеч на юг. В началото й клечеше тромавото туловище на двумоторен „Туин Ортър“, около който се суетяха механици.