Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Какво, по дяволите, означават? — попита Ръсел.

— Митове — отвърна Естильо.

— Аз не вярвам в митове! — отсече Ръсел, обърна гръб на дървото и започна да оглежда местността.

— Хорхе Луис Боргес — един от най-добрите наши поети, казва, че митът е една безкрайно опростена реалност — подхвърли Естильо. — Така всеки може да я разбере…

— И ти вярваш на това, така ли? — обърна се Ръсел.

— Тук човек трябва да вярва — обади се тихо Тори. — Особено когато се намира в непознатата и враждебна джунгла… Опасно е да твърдим, че мит и реалност са две различни неща. Защото тук значението им се слива, разликата между тях изчезва.

— Защо непрекъснато се стремиш да демонстрираш познания? — изгледа я Ръсел. — Защо искаш да покажеш някакво превъзходство над мен?

— Защото ти си мъж, а аз не съм — отвърна Тори.

— И какво от това?

— Нищо особено. Но подобни неща те карат да си подозрителен спрямо мен, нали?

— Говориш глупости!

— Така ли?

Той й отправи един продължителен поглед, после въздъхна и смени темата:

— Стига! Закъсняваме…

Подминаха дървото с издълбаните фигури и потънаха в храсталаците на liano negro, черната джунгла.

Спряха за почивка чак около пладне. Въздухът беше дяволски влажен и горещ, телата им плуваха в пот. Извадиха манерките с вода, също и нещо за хапване.

— Естильо, какво символизират онези фигури? — попита Ръсел.

— Животът — дрезгаво отвърна аржентинецът. — Раждаме се, растем, съгрешаваме, получаваме наказание за греховете си и умираме… — хвърли в уста няколко хапки боб от консервата в ръката си и добави: — Предполагам, че е нещо като предупреждение… Местните „кампесиньос“ са много суеверни. За тях това е краят на света — liano negro е границата с неизвестното…

— А кой според теб е издълбал тези фигурки? — попита Ръсел.

Естильо кимна в посоката, към която се бяха отправили:

— Онзи, на когото принадлежат тези земи…

— И кой е той?

— Няма смисъл да правим догадки — въздъхна Естильо и се изправи. — Скоро ще разберем.

Продължиха пътя си и двадесетина минути по-късно стигнаха бреговете на река Манакасия. Водите й бяха мътнокафяви, задръстени от паднали дървета и гнили клони, течението не беше силно. Преодоляха я без особени трудности.

— Ако можем да вярваме на онзи пилот, фабриката за кокаин трябва да е някъде наблизо — промърмори Ръсел, след като се озоваха на противоположния бряг.

— Естильо! — прошепна напрегнато Тори. — Спри на място и ме слушай много внимателно! Не мърдай! Не извивай глава! — Заобиколи някакво паднало дърво и застана пред очите на аржентинеца. — Гледай право в мен! — В очите на Естильо се появи ужас. — Полазил те е скален бръмбар!

— Къде? — леко се раздвижиха устните на Естильо, докато тялото му се вцепеняваше от напрежение.

— Точно в основата на врата ти.

— Тори! — Естильо затвори очи, през тялото му премина едва доловима тръпка на ужас.

Видя, че се моли, с крайчеца на окото си забеляза и движението на Ръсел, насочил се към гърба на нещастника. Протегна ръка и стисна китката му между пръстите си, точно когато онзи се готвеше да бръсне гадината от врата на Естильо. Скалният бръмбар беше огромен екземпляр, почти колкото показалеца й. Черната му черупка — мъхеста и отвратителна, мрачно проблясваше на слънчевата светлина.

— Исках само да го перна — оправда се Ръсел.

— И тогава Естильо щеше да е мъртъв — отвърна Тори и посочи към насекомото. — Виждаш ли предните щипки? Вече са забити в кожата. Дори да си достатъчно бърз, те рефлективно ще изстрелят отровата си… — погледна го в очите и попита: — Знаеш ли защо го наричат скален бръмбар? Защото отровата му парализира централната нервна система на жертвата и тя буквално се вкаменява…

— Като погледа на Цирцея, а? — подхвърли Ръсел, но остана неподвижен на мястото си. — Спомних си лекцията за сливането на мит и реалност, която току-що ми изнесохте… — очите му изпитателно пробягаха по лицето на Тори. — Добре, но какво ще правим сега? Аз нямам никакъв опит със скалните бръмбари.

— Пътят към спасението е само един — въздъхна Тори. — Не мърдаш, каквото и да ти струва това. И не издаваш нито звук… — извърна се към Естильо и спря замислен поглед върху гигантското насекомо на врата му. Бръмбарът не помръдваше, но съвсем ясно се виждаше, че грозните му щипци бяха забити дълбоко в кожата на нещастника. Тори усети как по гърба й плъзва студена струйка пот.

Ръката й бавно се вдигна, разперените пръсти предпазливо започнаха да се спускат над черупката на гадината. Дългият, леко извит нокът на безименния пръст спря на няколко милиметра от бръмбара. Напълни дробовете си с въздух и леко потръпна. Даваше си съвсем ясна сметка, че ако не успее да парализира гадината с точен удар в единственото й уязвимо място — тънкия като косъм отвор между черупката и главата — Естильо ще се превърне в труп. Същото ще стане и ако не прецени точно силата на удара си.