Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Хоно искаше да изкрещи, но гърлото й се оказа парализирано. Реалността я връхлетя с огромна сила, превъплътила се в скърцащия глас на Ейкичи. Неволно му обърна гръб, прекалено ужасена, прекалено потресена, за да може да каже каквото и да било.

Изблъска Големия Езо и се втурна надолу по стълбите. Излезе от къщата и потъна в мрака на градината. Искаше да стигне до спокойните води на езерото, да потърси утеха в ленивите движения на рибите и величественото спокойствие на старите кленове.

Не успя да стигне до там. Закова се на място и повърна, от устата й излетя сподавен стон. После започна да се придвижва на колене и лакти, спря на брега на езерото и потопи глава в прозрачната вода. Обзе я хлад, очите й се отвориха към мрака на безмълвния живот…

Когато най-сетне извади главата си на повърхността и жадно пое кислорода в гърдите си, Големия Езо седеше на един камък на противоположния бряг на езерцето. Срещнал очите й, той се изправи и се приближи до нея. В ръката му се поклащаха обувките й.

— Мръсник! — задавено промълви Хоно. — През цялото време си знаел с какво се занимава Ейкичи! — дишаше на пресекулки, сякаш беше тичала в продължение на километри. — От кога посещава това място?

— От три години — отвърна Езо. — Бракът с теб изобщо не промени навиците му…

— Защото съм „хиноеума“, нали? — попита с отчаяние в гласа Хоно. — Защото съм родена в прокълнатата година на жените убийци!

Големия Езо мълчаливо отмести очи. В тъмнината на нощта проблясваха светулки. Тук, край спокойните води на езерцето и величествените кленове, човек трудно можеше да си представи, че се намира в Токио — града на свръхмодерните небостъргачи, столицата на узаконената корупция, стартовата линия на бясното надбягване към двадесет и първото столетие, което японците се надяваха да спечелят… Всичко това изчезна и се стопи, сякаш никога не беше съществувало. Останаха простите и земни неща, останаха жестоките уроци на времето…

— Насочваш мислите си в съвсем погрешна посока — обади се предупредително Големия Езо. — Ейкичи Канзей е продукт на времето, в което се е родил и израснал. Нищо не може да го промени, навиците му нямат нищо общо с теб или вашия брак… Мама-сан се е опитала да те предупреди за това, тъй като го познава отдавна и далеч по-добре от теб.

Обидите на Ейкичи продължаваха да кънтят в главата й. Стана й лошо, имаше чувството, че отново ще повърне. Цял живот беше търпяла унижения и побоища: първо от баща си, а след това и от Ейкичи. Бавно осъзна, че нарочно го беше избрала за съпруг — брутален, властен, жесток… Беше си втълпила, че именно тези качества олицетворяват честта и достойнството на един мъж. Но другояче и не можеше да бъде, други мъже тя не познаваше. Покорството беше дълбоко вкоренено в душата й.

Същото беше и положението й в службата. И там играеше ролята, която се изисква от жена като нея: покорна, елегантна, винаги готова да помогне. Ролята на тапет в успокояващи тонове… Тази дефиниция покриваше не само миналото, но и бъдещето й. Фактът, че притежава не по-малко образование и опит от мъжете около нея, нямаше никакво значение. Никой не се вслушва в съветите и идеите й, другояче не можеше и да бъде. Какво, по дяволите, разбира от бизнес една жена? Така мислеха всички, включително и самият Кунио Мишита. Именно затова не обърна внимание на предложенията й, свързани с „Тандом поликарбон“… Чувството за подчинение отново я подведе, душата й потръпна от отчаяние. Защото си даде сметка, че през цялото време е знаела мястото си. Както в службата, така и у дома…

У дома ли? Какъв дом? Детството й беше мрачно и безрадостно, бракът — пълен провал.

Изпита чувството, че се пробужда от дълбок сън, че се завръща от един кошмарен свят на мълчаливо подчинение. Там, където качествата на ума са без значение, където стойност имат единствено външният вид и умението да се мълчи. Там, където е била покорен робот на Мишита и жива реклама на Ейкичи…

Най-сетне събра кураж и вдигна очи към лицето на Езо.

— Разбрах, че в живата има безброй светове — тихо промълви тя. — Като този тук, един малък оазис на спокойствието сред кипежа на огромния град… Кой от тях е истинският?

— Ти току-що даде отговор на въпроса си, госпожо Канзей — прозвуча в мрака гласът на Големия Езо. — Реален свят не съществува. Съществува единствено твоят свят!

Liano negro

Тори откри рисунките върху кората на едно дърво в джунглата. Груби и примитивни, издълбани от неизвестна ръка, те излъчваха сила. Бебе, река, мъж без крака, друг мъж, разпънат на кръст, старец без очи, мъртвец…