Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Не — поклати глава Круз. — Рапирата е оръжие, достойно за тореадор, а не за някакъв гринго! Ще трябва да се оправя както може…

— Така, с голи ръце? — ужасено го изгледа Тори.

— Такъв е номерът! — ухили се Круз и иронично подвикна: — Оле, гринго, оле!…

Бикът стремително се приближаваше. Ръсел усети как по гърба му плъзва струйка студена пот. Беше ходил на корида и преди, но едва сега си даде сметка колко огромни са тези животни, изваяни сякаш само от мускули и сляпа ярост. Миризмата на звяра го удари в носа, но той беше разтърсен от друго. Впил поглед в кървясалите очи насреща си, Ръсел за пръв път се сблъска със злото — абсолютното зло, диво и неукротимо… Инстинктивно разбра, че тук място за компромиси няма да има. Или той ще убие бика, или бикът ще убие него. В злобните очички със странно магнетично излъчване други възможности просто липсваха.

Бикът се носеше към него, изпод копитата му хвърчеше прах, тъмна като съсирена кръв. Главата му се сведе напред, рогата застрашително се насочиха в корема на Ръсел. Той почти усети как върховете им потъват в тялото му, а то самото литва във въздуха и се размазва в стената на арената, разкъсано и безпомощно пред изявата на тази първобитна сила.

Все пак прояви достатъчно съобразителност да остане на мястото си. Даваше си сметка, че все още е твърде рано за действия, тъй като бикът с лекота би го настигнал. Номерът беше да се дръпне в последния момент и животното да го подмине, тласкано от инерцията на огромното си тяло. „Но до какво в крайна сметка ще доведе всичко това“, отчаяно се запита Ръсел. Това не е корида, на арената е сам. Няма кой да промушва бика с острите пики, няма кой да изцежда силата му, принуждавайки го накрая да отпусне глава и да се изложи на смъртоносния удар…

Изчака до последния момент. Мускулите му започнаха да се гърчат в неконтролируеми спазми, зъбите му затракаха. Огромната глава на звяра беше на сантиметри от него.

Отскочи встрани, но малко закъсня. Тежкото копито застъпи пръстите на крака му, той се олюля и падна на пясъка. Бикът изпръхтя, вратът на Ръсел овлажня от ситните капчици розова пяна. Могъщият рог се заби в дървената преграда, на сантиметри над главата му, обля го зловоние.

Круз и бандитите му напрегнато се приведоха напред, усетили края на смъртоносния танц. Дори постовете в горния край на арената напрягаха взор, за да не изпуснат нищо от ужасната смърт на грингото. Никой не викаше „оле“, тъй като всички бяха на страната на бика.

Тори се приведе над ухото на Естильо и му прошепна нещо. Той мълчаливо кимна, както винаги готов на всякакви рискове. Тя започна да брои до шест, с крайчеца на окото си забеляза, че и Естильо върши същото. После скочи, прехвърли се през преградата и затича с всички сили през арената. В същото време Естильо измъкна револвера от кобура на Круз и го опря в слепоочието му.

— Никой да не мърда! — изкрещя той и наскачалите сикариос замръзнаха по местата си. — Ще кротувате, иначе главатарят ви заминава в отвъдното!

Бикът вдигна копито над главата на Ръсел. Той светкавично се отмести и ударът попадна в рамото му. От устата му излетя сподавен стон, тялото му инстинктивно започна да пълзи встрани. Това беше грешка. Бикът се втурна подире му с наведена глава, рогата застрашително се насочиха към корема му.

Тори изтегли ножа от ботуша си и се понесе към звяра. Скочи във въздуха без никаква подготовка и миг по-късно се озова на гърба му, острието светкавично потъна между масивния врат и мускулестите рамене — там, където тореадорите нанасяха последния си удар…

Беше сигурна, че чу болезнения стон на животното. От раната бликна фонтан алена кръв, тялото конвулсивно се разтърси. Тори отлетя встрани и болезнено се блъсна в дървената преграда.

В следващия миг Ръсел й подаде ръка и двамата затичаха към вратичката, от която се излизаше навън.

До слуха им долетяха изстрели на автомат. Естильо, изтръпна Тори и се обърна да огледа високо разположените постове. После Ръсел рязко я дръпна и двамата се озоваха в полумрака под трибуните.

— Някой откри стрелба по охраната на Круз! — извика възбудено Тори.

Хукнаха нагоре, към наредените в полукръг бетонни подпори. Изскочиха на слънце и се огледаха. Охраната на наркобарона беше изчезнала, а той самият, с Естильо до себе си, беше обкръжен от непознати хора. Кои са те? Може би бойците на братята Орола?

— Спокойно — извика Естильо, видял как мъжете насочват оръжие към двойката. — Това са приятели.