Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Възнамерявам да ти строша гръбнака! — просъска заплашително тя. — Не, сега няма да те убия… Мислеше, че все още можеш да ме омагьосаш, нали? Че ще успееш да ме омаеш със сладките си приказки. Но аз вече зная какво представляваш и се освободих от магията ти. Затова ще получа всичко, което искам!

— Но аз не го притежавам — проплака Гийн. — Отдавна не съм се занимавал с дешифровки, забравил съм много неща… Остарявам, паметта ми изневерява… Намерих друг човек да свърши работата. Той се занимава с дешифровката, у него е това, което искаш…

— Име и адрес! — стегна хватката си Хоно.

Гийн й ги каза, главата му безсилно се люшкаше върху раменете. А Хоно — неустрашимият воин, изведнъж изпита пристъп на отвращение. Така се беше почувствала и пред слабостта на баща си. Дойде й до гуша да бъде доброто момиченце, да подлага на анализ чувствата си, да прикрива отвращението си в името на доброто възпитание.

От устата й се откъсна дрезгав вик, ръцете й се стегнаха. Ушите й доловиха рязко пропукване, сякаш някой ходеше върху сухи съчки. Шийните прешлени на Гийн се счупиха, главата му клюмна. Тя подхвана омекналото тяло и го прехвърли през перилата на Нихонбаши — „Началото на пътя“… Трупът пльосна в ленивите води на Сумида. Същите, над които нощем играеше красивата лунна пътека…

После жената воин се наведе, взе празното дипломатическо куфарче и спокойно се насочи към чакащата в края на моста лимузина. В съзнанието й се появи грозно сгърченият ствол на самотния кедър, превърнал се в символ на самия живот… Извивките на осакатеното дърво омекотяваха безмилостно геометричната панорама на модерния град, но едновременно с това й напомняха за страданията на хората… Кедърът беше живото доказателство за съществуването на надеждата. Навсякъде — дори в непрогледната мъгла, в тъмнината на нощта, сред непоносимата болка… Съзнанието й потръпна, миналото се стопи и изчезна. Пред очите й блесна бъдещето — сияйно, красиво, безгранично…

Усещаше пулса на любимия град около себе си, топлата кръв на стотиците и хиляди улички — артерии, пренасящи кислорода до най-отдалечените кътчета на този огромен организъм. Но жената воин вече беше избрала своя път. Онзи, който ще я отведе до най-желаната мечта на живота й: свободата.

Картечният град, Токио

Естильо настояваше да убият Круз в момента, в който кацнат в Меделин, но Ръсел беше категорично против. По време на полета Тори им каза за обещанието, което беше дала на Соня. Разсъмваше се, оранжевият диск на слънцето багреше краищата на облаците в златисто-алено.

— Ние не сме убийци! — отсече с обичайната си категоричност Ръсел. — Не искам да се замесваме с тези хора повече от необходимото, най-малкото пък да свършим мръсната работа на фамилията Орола.

— Бъркаш понятията, сеньор Слейд — възрази Естильо. — Ако ставаше въпрос за бизнес, щях да бъда съгласен с теб. Но сега става въпрос за чест!

Тори го стрелна с поглед. За пръв път го виждаше в тази светлина. Типичен „шанта“, той винаги беше предпочитал да избягва кръвопролитието, оправяше се с ум и ловкост. Стрелбата е за такива като Круз, последствията — също. Беше гръмнал Рубен Орола и какво последва? На два пъти се размина с атентат, организиран от собствената му любовница, но опитите щяха да продължат… Несъмнено заслужава подобна съдба, но умните хора трябва да си направят съответните изводи.

— Не ме е грижа нито за чест, нито за чувства! — тръсна глава Ръсел, вечният прагматик. — Мисля само как да се измъкнем оттук цели, а не в дървен сандък! Картелът Меделин е купил всичко — полицията, съда, правителството на Колумбия, а вероятно и нашите собствени хора от Агенцията за борба с наркотрафика, които вече втора година не са се появявали на територията на Круз.

— Ами справедливостта? — обади се Тори. — Без помощта на Соня не само нямаше да открием кокаиновия цех в джунглата, но и изобщо нямаше да излезем живи от апартамента на Круз! — пръстите й се свиха около пластичния плик с топчетата от тъмен метал.

— Майната й на справедливостта! — изръмжа Ръсел. — Намираме се в Колумбия, тук никой не е чувал за такова животно!

Неочаквано си спомни как се беше запознал с Бърнард Годуин. Беше студент последна година в Хвартън, а Бърнард им четеше лекция за справедливостта. Поддържаше тезата, че тази концепция е изкуствена, едно напълно човешко творение. Следователно и обект на онези манипулативни изкривявания, които са характерни за хората. В природата такова понятие няма, отсече Бърнард. Там има само живот и смърт.