Харлан Коубън - Господари на нощта

Седнахме, хванахме се за ръце и зачакахме. Мелиса бе решила да остане в града още няколко дни. Грижеше се за баща ни. Както бях обещал, Ивон Стърно получи сензационен материал. Не знам дали ще направи кариера благодарение на това. С Една Роджърс все още не се бях свързал. Скоро трябваше да го сторя.

Колкото до Кати, не предявихме обвинения. Мислех си колко отчаяно е копнеела да сложи край и се питах дали онази нощ й е помогнала или не. Може би…

Заместник изпълнителният директор Джо Пистильо обяви неотдавна, че до края на годината ще се пенсионира. Сега разбирах твърде добре защо толкова настояваше да не замесвам Кати Милър — не само за да не пострада, но и заради онова, което някога бе видяла. Не знам дали наистина се е съмнявал в свидетелството на едно шестгодишно дете, или скръбното лице на сестра му го е накарало да преиначи думите на Кати. Знам само, че беше укрил нейните показания — уж за да я защити. Но си имам съмнения.

Естествено, бях потресен да узная истината за брат си, и все пак — сигурно ще ви прозвучи странно — донякъде се радвах. В крайна сметка дори най-грозната истина е по-добра от най-красивата лъжа. Светът ми стана по-мрачен, но поне отново се върна в старата орбита.

Нора приведе глава към мен.

— Добре ли си?

— Умирам от страх — казах аз.

— Обичам те. И Карли ще те обича.

Погледнахме към монитора с разписанието. Надписите примигаха. Служителката на „Континентал Еърлайнс“ взе микрофона и обяви, че полет 672 току-що е кацнал. Самолетът на Карли. Извърнах глава към Нора. Тя се усмихна и стисна ръката ми.

Загледах се настрани. Погледът ми плъзна по пътниците — мъже с костюми, жени с пътни чанти, отпускарски семейства, хора с отложени полети, уморени, раздразнени. Небрежно отминавах всяко лице и точно тогава видях кой ме гледа. Сърцето ми спря.

Призрака.

Разтърси ме тръпка.

— Какво? — попита Нора.

— Нищо.

Призрака ми кимна да се приближа. Станах като хипнотизиран.

— Къде отиваш?

— След малко се връщам — казах аз.

— Но тя ще дойде всеки момент.

— Само ще отскоча до тоалетната.

Нежно целунах Нора по челото. Тя ме погледна разтревожено. Озърна се из салона, но от Призрака нямаше и помен. Аз обаче не си правех илюзии. Опитах ли се да избягам, той щеше да ме намери. Ако го пренебрегнех, щеше да стане по-зле. Бягството нямаше да ми помогне. Рано или късно той щеше да ни открие.

Трябваше да се изправя срещу него.

Тръгнах към мястото, където го бях видял. Краката ми се подгъваха като гумени, но упорито продължавах напред. Докато минавах край дълга редица празни телефонни кабини, чух гласа му.

— Уил.

Обърнах се и го видях. Той ми направи знак да седна до него. И двамата гледахме право напред през стъклото. Слънцето хвърляше ярки отблясъци. Беше задушно и горещо. Аз присвих очи. Той също.

— Не се върнах заради брат ти — каза Призрака. — Дойдох за Карли.

Тия думи ме вкамениха.

— Няма да ти я дам — казах аз.

Той се усмихна.

— Ти не разбираш.

— Обясни ми тогава.

Призрака се измести по-плътно до мен.

— Ти искаш да подредиш хората, Уил. Искаш добрите да са от едната страна, лошите от другата. Но не става така, нали? Никога не е толкова просто. Обичта например поражда омраза. Мисля, че оттам се започна. От първобитната обич.

— Не знам за какво говориш.

— Баща ти — каза Призрака. — Той прекалено обичаше Кен. Аз търся корена, Уил. И го намирам там. В обичта на баща ти…

— Все още не те разбирам.

— Онова, което ще чуеш — продължи Призрака — съм споделял само с един човек. Разбираш ли?

Потвърдих, че разбирам.

— Трябва да се върнеш към времето, когато двамата с Кен бяхме в четвърти клас — каза той. — Разбираш ли, аз не намушках Даниъл Скинър. Кен беше. Но баща ти толкова го обичаше, че реши да го защити. Подкупи моя старец. Плати му пет бона. Ако щеш вярвай, баща ти се смяташе едва ли не за благодетел. Моят старец ме биеше непрекъснато. Хората казваха, че така или иначе трябвало да ме вземат в приют. Според баща ти излизаше, че или ще ме оправдаят поради законна самозащита, или пък ще ме пратят на терапия, където хранят по три пъти на ден.

Мълчах като ударен от гръм. Мислех си за онази среща на бейзболното игрище. Парализиращият страх на баща ми, леденото му мълчание, докато се връщахме, неговите думи към Аселта: „Ако искаш някого, вземи мен“. И отново виждах цялата ужасяваща логика.

— Само на един човек казах истината — повтори Призрака. — Досещаш ли се?