Харлан Коубън - Господари на нощта

Това ми се стори логично.

— Но после Призрака разбра къде сте.

— Да.

— Как?

Стигнахме до оградата. Кен се облегна на нея. Погледнах назад. Мелиса и татко не се приближаваха.

— Не знам, Уил. Толкова бяхме изплашени. Може би това ни провали. Така или иначе, краят вече се виждаше. Мислех си, че сме свободни. Седяхме на онзи диван в мазето и започнахме да се целуваме…

Той пак се загледа настрани.

— И какво?

— Изведнъж усетих примка около шията си. — Кен засмука цигарата. — Бях върху нея и Призрака се беше промъкнал незабелязано. Преди да се усетя, вече не можех да дишам. Джон ме душеше. Дърпаше с всичка сила. Имах чувството, че ще ми прекърши врата. Не знам какво стана после. Мисля, че Джули го блъсна. Така се изтръгнах. Той я удари с юмрук в лицето. Аз отскочих назад, после понечих да го нападна. Призрака извади пистолет и стреля. Първият куршум ме улучи в рамото. — Той затвори очи. — Тогава избягах. Господ да ми прости, но избягах.

Нощта ни обгръщаше. Чувах песента на щурците, но съвсем слабо. Кен отново засмука цигарата. Знаех какво си мисли. Избягал е. И я оставил да умре.

— Имал е пистолет — казах аз. — Не си виновен.

— Да, бе — кимна той, но не изглеждаше убеден. — Сигурно сам се досещаш какво стана след това. Избягах при Шийла. Взехме Карли. Имах заделени пари от работата с Макгуейн. Знаехме, че Макгуейн и Аселта ни гонят по петите, затова потеглихме незабавно. Едва след няколко дни, когато вестниците ме обявиха за заподозрян в убийство, осъзнах, че бягам не само от тях двамата, но и от целия свят.

Зададох въпроса, който ме мъчеше от самото начало.

— Защо не ми каза за Карли?

Той рязко завъртя глава настрани, сякаш го бях ударил с юмрук в челюстта.

— Кен?

— Не може ли да го оставим за друг път, Уил? — попита той, без да ме поглежда.

— Искам да знам.

— Не е тайна. — Гласът му стана някак странен. Усетих как си възвръща предишната самоувереност, но сега тя бе по-различна, може би леко разклатена. — Бях изпаднал в опасно положение. Федералните ме хванаха малко преди нейното раждане. Боях се за нея. Затова не споменах никому. Никому. Често ги посещавах, но не живеех при тях. Карли остана при майка си и Джули. Не исках да е свързана с мен по какъвто и да било начин. Разбираш ли?

— Естествено — казах аз.

Изчаках го да добави нещо. Той се усмихна.

— Какво?

— Просто си спомням лагера — каза Кен.

И аз се усмихнах.

— Страшно ми харесваше там — добави той.

— И на мен… Кен?

— Какво?

— Как успя да се укриваш толкова дълго?

Той се разсмя тихо, после каза:

— Карли.

— Карли ти е помагала да се укриваш?

— Това, че не казах за нея никому. Мисля, че то ми спаси живота.

— Как така?

— Всички търсеха беглец от правосъдието. Тоест самотен мъж. Евентуално придружен от жена. Но никой не търсеше семейство с малко дете — и това ми позволи да остана невидим за полицията.

Това също звучеше логично.

— Федералните извадиха голям късмет, че ме заловиха повторно. Бях станал непредпазлив. Или знам ли… понякога си мисля, че съм искал да ме заловят. Вечно живеехме в страх, не смеехме да пуснем корени… това изтощава, Уил. Толкова ми липсвахте. И най-много ти. Може би неволно съм се отпуснал. Или пък е трябвало да сложа точка.

— Значи тогава те екстрадираха?

— Аха.

— И сключихте нова сделка.

— Мислех, че ще ми лепнат убийството на Джули. Но когато се срещнах с Пистильо… е, той все така държеше единствено на Макгуейн. За Джули почти не се сещаше. И знаеше, че не съм бил аз. Така че… — Кен сви рамене. После взе да разказва за Ню Мексико и как продължавал да пази в тайна Карли и Шийла, за да не ги подложи на риск. — Не исках да се връщат толкова рано — добави той с по-тих глас. — Но Шийла не ме послуша.

Разказа ми как бил излязъл с Карли, когато дошли хората на Макгуейн, как се прибрал, заварил ги да измъчват Шийла и ги убил, а после отново избягал. Разказа ми как спрял при същия уличен телефон и се обадил на Нора в моя апартамент — второто обаждане, за което знаеха от ФБР.

— Сигурен бях, че ще я потърсят. Из цялата къща имаше отпечатъци на Шийла. Ако не федералните, Макгуейн щеше да я открие. Затова й казах да се укрие. Докато всичко приключи.

Кен отишъл при един дискретен лекар в Лас Вегас. Лекарят сторил каквото можел, но било твърде късно. Шийла Роджърс, неговата спътничка от единайсет години насам, умряла на другия ден. Когато майка й издъхнала, Карли спяла на задната седалка. Като не знаел какво да прави — и се надявал, че така ще заличи следите на Нора — Кен изоставил край пътя тялото на любимата си и продължил по-нататък.