Харлан Коубън - Господари на нощта

Беше Кен.

Той ме погледна и се усмихна с онази позната самоуверена усмивка, която сякаш казваше: дай да му разкатаем фамилията на тоя живот. Повече не ми трябваше. С радостен вик се хвърлих към вратата. Отворих я рязко, но Кен вече тичаше с всичка сила към мен. Нахълта в къщата и ме сграбчи. Годините се стопиха. Просто изчезнаха. Паднахме и се затъркаляхме по килима. Аз се кисках като седемгодишно хлапе. Чух, че и той се смее.

Останалото се губи в щастлива мъгла. Татко скочи върху нас. След това и Мелиса. Спомням си всичко като поредица от размазани снимки. Кен прегръща татко; татко е сграбчил Кен за врата и го целува по темето, а по бузите му се стичат сълзи; Кен подхвърля Мелиса във въздуха; Мелиса плаче и гали брат си, сякаш иска да се увери, че наистина е тук.

Единайсет години.

Не знам колко дълго бесняхме така, колко продължи тази щура, прекрасна бъркотия. Най-сетне се опомнихме и седнахме на дивана. Кен ме държеше плътно до себе си. От време на време сграбчваше врата ми под мишница и ме удряше с юмрук по главата. Никога не съм предполагал, че мога да изпитвам удоволствие от това.

— Ти се сблъска с Призрака и оцеля — каза Кен, докато ме стискаше за пореден път. — Май вече нямаш нужда от моята закрила.

А аз се издърпах и умолително възразих:

— Имам, имам.

Падна мрак. Всички излязохме навън. Дишах с блаженство прохладния нощен въздух. Двамата с Кен вървяхме отпред. Мелиса и татко изостанаха на десетина метра зад нас, навярно усещаха, че така искаме. Кен ме прегръщаше през рамото. Спомням си как веднъж в онзи лагер играехме футбол и аз изтървах дузпа. Заради това моят отбор загуби мача. Приятелите почнаха да ме дразнят. Нищо особено. Може да се случи на всекиго. През онзи ден Кен ме изведе на разходка. Тогава също ме прегръщаше през рамото.

И днес усещах онова някогашно спокойствие.

Той започна да ми разказва историята си. Разказът почти съвпадаше с онова, което вече знаех. Той бе нарушавал закона. После сключил сделка с ФБР. Макгуейн и Аселта разбрали.

Опита се да избегне въпроса ми защо се е върнал у дома през онази нощ, и още по-важно, какво е търсил при Джули. Но аз държах всичко да излезе наяве. С твърде много измами и заблуди се бях сблъскал напоследък. Затова го запитах направо:

— Защо се върнахте двамата с Джули?

Кен извади пакет цигари.

— Пропушил ли си? — изненадах се аз.

— Да, но ще ги откажа. — Той ме погледна и каза. — Смятахме, че ще е удобно място за среща.

Спомних си думите на Кати. Също като Кен, Джули не се бе прибирала повече от година. Чаках го да продължи. Той се взираше в незапалената цигара.

— Извинявай — каза Кен.

— Няма нищо.

— Знаех, че все още не си я забравил, Уил. Но по онова време взимах наркотици. Бях пълна отрепка. А може и да не е от това. Може би просто постъпих като егоист. Не знам.

— Няма значение — казах аз. И наистина нямаше. — Но все още не разбирам. Какво общо имаше Джули?

— Тя ми помагаше.

— Как?

Кен запали цигарата. Зърнах лицето му. Някогашните изваяни черти бяха омекнали като изгладен от времето камък и това сякаш го правеше още по-красив. Но очите му си оставаха все тъй ледено сини.

— Двете с Шийла бяха съквартирантки в Хавъртън. Сприятелиха се. — Той млъкна и поклати глава. — Слушай, Джули хлътна по наркотиците. Вината е моя. Когато Шийла дойде в Хавъртън, аз ги запознах. И Джули тръгна надолу. Започна да работи за Макгуейн.

Вече се бях досетил, че е имало нещо подобно.

— Наркотици ли пласираше?

Кен кимна.

— Но когато ме хванаха, когато се съгласих да работя за ФБР, трябваше ми приятел — съучастник, с чиято помощ да разоблича Макгуейн. Отначало и двамата изпаднахме в ужас, но после разбрахме, че това е единственият ни изход. Начин да изкупим вината си, нали ме разбираш?

— Да, струва ми се.

— Мен непрекъснато ме държаха под око. Но не и Джули. Нямаха повод да я подозират в каквото и да било. Тя ми помогна да изнеса компрометиращи документи. Когато записвах разговори, предавах записите на нея. Затова се срещнахме през онази нощ. Най-после разполагахме с достатъчно информация. Щяхме да я предадем на ФБР и да сложим край на цялата бъркотия.

— Не разбирам — казах аз. — Защо трупахте материалите? Защо не ги предавахте на федералните?

Кен се усмихна.

— Срещал ли си Пистильо?

Кимнах.

— Трябва да ме разбереш, Уил. Не казвам, че всички ченгета са подкупни или нещо подобно. Но има и такива. Някой от тях каза на Макгуейн, че съм в Ню Мексико. Но това не е най-лошото. Други, като Пистильо, са адски амбициозни. Трябваше ми нещо, с което да го държа в ръцете си. Не можех да разчитам на неговата милост. Щях да предам материалите, след като условията бъдат изпълнени.