Харлан Коубън - Господари на нощта

Отворих уста, но не успях да издам нито звук.

— Той трябваше да остане насаме с мен. Трябваше да узнае какво съм ти казала… какво си спомням… преди да ме убие. Да, извиках името на Джон. Не защото мислех, че той се крие зад маската. Виках го на помощ. А ти ме спаси, Уил. Той щеше да ме убие.

Бавно плъзнах поглед към брат си.

— Лъже — каза Кен. — Защо да убивам Джули? Тя ми помагаше.

— Вярно, но не съвсем — каза Кати. — В едно е прав: Джули наистина бе видяла шанс да изкупи вината си след ареста на Кен. Беше се съгласила да му помага срещу Макгуейн. Но брат ти докара нещата твърде далеч.

— Как?

— Кен знаеше, че трябва да се отърве и от Призрака. Да не останат следи. Най-сигурното беше да му прехвърли вината за Лора Емърсън. Предполагаше, че Джули няма да възрази. Но сбърка. Помниш ли колко близки бяха Джули и Джон?

Намерих сили да кимна.

— Между тях имаше особена връзка. Не твърдя, че разбирам каква. Навярно и те не биха могли да я обяснят. Но Джули се вълнуваше за него. Мисля, че беше единствената, която го е обичала. Тя бе готова да унищожи Макгуейн. Щеше да го стори с радост. Но никога не би причинила зло на Джон Аселта.

Не бях в състояние да проговоря.

— Глупости — рече Кен. — Уил?

Не го погледнах.

— Когато узна какво е замислил Кен, Джули се обади на Призрака да го предупреди — продължи Кати. — Кен дойде у дома да прибере записите и документите. Тя се опита да го забави. Любиха се. Кен поиска доказателствата, но Джули отказа да му ги даде. Той позеленя. Настоя да му каже къде ги е скрила. Тя мълчеше. Когато осъзна какво става, той побесня и я удуши. Призрака закъсня с броени секунди. Докато Кен бягаше, той го простреля. Мисля, че щеше да го догони, но когато видя мъртвата Джули, едва не загуби свяст. Падна на пода. Положи главата й в скута си и нададе най-нечовешкия вик, който съм чувала. Сякаш нещо вътре в него се скъса завинаги.

Кати пристъпи още по-близо. Вгледа се право в очите ми.

— Кен не избяга заради Макгуейн или от страх, че ще го обвинят — каза тя. — Избяга, защото беше убил Джули.

Падах в някакъв бездънен кладенец и напразно протягах ръце за опора.

— Но Призрака… — колебливо изрекох аз. — Той ни отвлече…

— Беше нагласено — каза тя. — Той ни остави да избягаме. Само дето не очаквахме от теб такъв подвиг. Шофьорът трябваше да те натупа за по-убедително. Не подозирахме, че ще го нараниш толкова зле.

— Но защо?

— Защото Призрака знаеше истината.

— Каква истина?

Кати отново посочи Кен.

— Че брат ти никога няма да дойде само за да те спаси. Никога не би поел такъв риск заради теб. — Тя размаха наоколо свободната си рака. — И само при подобни обстоятелства би приел, да се срещнете.

Аз пак поклатих глава.

— През онази нощ оставихме човек да го чака — добави Кати. — За всеки случай. Той не дойде.

Залитнах назад. Погледнах Мелиса. Погледнах баща си. И разбрах, че всичко е истина. До последната дума. Истина.

Кен беше убил Джули.

— Не съм искала да ти причиня болка — каза Кати. — Но страданията на близките ми трябваше да приключат. ФБР го освободи. Нямах избор. Не можех да позволя да му се размине след онова, което стори със сестра ми.

Баща ми проговори за пръв път.

— И какво ще правиш сега, Кати? Ще го застреляш ли?

— Да — каза тя.

И тогава се случи най-лошото.

Баща ми извърши своята саможертва. Нададе вик и се хвърли към Кати. Прогърмя изстрел. Баща ми залитна и продължи напред. Изби оръжието от ръцете й. После падна и се хвана за крака.

Всичко стана съвсем бързо, но за Кен и това бе достатъчно.

Когато вдигнах очи, той изваждаше пистолета си. Очите му — ледените очи — се впиха в Кати. Щеше да я застреля. Без колебание. Просто щеше да се прицели и да натисне спусъка.

Хвърлих се към него. Ударих го по ръката точно когато натискаше спусъка. Отекна още един изстрел, но куршумът отлетя настрани. Вкопчих се в брат си. Отново се затъркаляхме по тревата, но не както преди. Всичко беше съвсем различно. Той ме удари с лакът в корема. Останах без дъх. Кен се надигна. Насочи пистолета към Кати.

— Не — казах аз.

— Трябва — отвърна Кен.

Скочих върху него. Сборичкахме се отново. Извиках на Кати да бяга. Но Кен беше по-силен. Притисна ме към земята. Погледите ни се срещнаха.

— Тя е последната нишка — каза той.

— Няма да ти позволя.

Кен притисна дулото към челото ми. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Чух писъка на Мелиса. Казах й да не се меси. С крайчеца на окото си я видях как извади клетъчен телефон и почна да набира.