Харлан Коубън - Господари на нощта

— Хайде — казах аз. — Натисни спусъка.

— Мислиш ли, че няма да го направя?

— Ти си ми брат.

— И какво? — Гласът му ме накара отново да се замисля за безбройните форми на злото, от което никога не сме защитени. — Не чу ли какво говореше Кати? Не разбираш ли на какво съм способен… колко хора съм наранил и предал?

— Не и мен — тихо изрекох аз.

Надвесен над мен, той се разсмя, продължавайки да притиска дулото в челото ми.

— Какво каза?

— Не и мен — упорито повторих аз.

Кен отметна глава. Смехът му прогърмя и отекна в нощната тишина. Побиха ме ледени тръпки.

— Ти — прошепна в ухото ми той. — Теб съм наранил и предал повече от всеки друг.

Тия думи се стовариха върху мен като падаща канара. Погледнах го. Лицето му се напрегна и бях сигурен, че ще натисне спусъка. Затворих очи и зачаках. Чух суматоха и викове, но те бяха нейде далече. Онова, което наистина чух — единственият звук, наистина достигнал до мен — бе риданието на Кен. Отворих очи. Околният свят избледня. Останахме само двамата.

Не знам какво точно стана. Може би се дължеше на ситуацията: аз проснат по гръб, безпомощен, а той — моят брат, надвесен над мен, но вече не като спасител и защитник, а като виновник за всички беди. Може би Кен видя колко съм уязвим и в него надделя инстинктът, който вечно го тласкаше да ме закриля. Може би това го пречупи. Не знам. Но когато погледите ни се срещнаха, лицето му взе да се отпуска и омеква.

И тогава отново всичко се промени.

Усетих как хватката на Кен се разхлаби, но пистолетът остана опрян в челото ми.

— Искам да обещаеш нещо, Уил — каза той.

— Какво?

— Става дума за Карли.

— Дъщеря ти.

Кен затвори очи и видях по лицето му истинска мъка.

— Тя обича Нора — каза той. — Искам двамата да се погрижите за нея. Да я отгледате. Обещай ми.

— Но нали…

— Моля те — отчаяно настоя Кен. — Моля те, обещай.

— Добре, обещавам.

— И обещай никога да не я водиш при мен.

— Какво?

Той заплака. Сълзите се стичаха по бузите му, капеха по лицето ми.

— Обещай, по дяволите. Никога да не й говориш за мен. Да я отгледаш като свое дете. Никога да не я водиш на свиждане. Обещай, Уил. Обещай, или ще стрелям.

— Първо ми дай пистолета и ще обещая — казах аз.

Кен ме погледна. После набута оръжието в ръката ми.

И ме целуна. Прегърнах го. Прегърнах убиеца. Притиснах го към себе си. Той плачеше върху гърдите ми като малко дете. Дълго лежахме така, докато накрая чухме сирените.

Опитах се да го отблъсна.

— Махай се — прошепнах умолително аз. — Моля те. Бягай.

Но Кен не помръдна. Не и този път. Никога няма да разбера защо. Може би му беше омръзнало да бяга. Може би искаше да изплува от злото. Може би просто искаше да го арестуват. Не знам. Но Кен остана в прегръдката ми. Остана така, докато полицаите дойдоха да ни разделят.

Четири дни по-късно

Самолетът на Карли пристигна навреме. Квадрата ни откара до летище Нюарк. Тримата с Нора тръгнахме заедно към терминал С. Нора крачеше най-отпред. Тя познаваше Карли и изгаряше от желание пак да я види. Аз примирах от страх.

— Снощи разговаряхме с Уонда — каза Квадрата.

Погледнах го.

— Казах й всичко — добави той.

— И какво?

Квадрата спря и сви рамене.

— Май и двамата с теб ще станем бащи по-рано от очакваното.

Прегърнах го, адски щастлив за него и Уонда. Виж, за себе си не бях съвсем сигурен. Предстоеше ми да отглеждам непознато дванайсетгодишно момиче. Щях да положа всички усилия, но каквото и да казваше Квадрата, никога нямаше да бъда истински баща на Карли. Бях се примирил с много неща около Кен, включително вероятността да остане в затвора до края на живота си, но все още ме мъчеше настояването му никога повече да не се види с дъщеря си. Предполагах, че иска да я защити. Сигурно смяташе, че така ще е по-добре за детето.

Казвам „предполагах“, защото не можех да го попитам. След ареста Кен отказваше да се види и с мен. Не знаех защо, но онези прошепнати думи…

Теб съм наранил и предал повече от всеки друг.

… неумолимо продължаваха да кънтят в мен, да ме раздират със стоманени нокти.

Квадрата остана вън. Ние с Нора изтичахме през вратата. Тя носеше годежния пръстен. Бяхме подранили, разбира се. Открихме търсения вход и се втурнахме по коридора. Нора сложи чантичката си в рентгеновия апарат. Когато минах през металдетектора, машината записука, но се оказа, че е от часовника ми. После бързо продължихме напред, макар че до кацането оставаха още петнайсет минути.