Харлан Коубън - Господари на нощта

Така или иначе, наложи се доста дълго да подготвяме нещата, но в крайна сметка уговорихме среща с Кен.

Когато аз бях на дванайсет години, а Кен на четиринайсет, ни пратиха на летен лагер в Маршфийлд, Масачузетс, наречен „Лагер Милстоун“. В рекламите се твърдеше, че бил „на нос Коуд“, но ако това бе вярно, значи въпросният нос обхващаше почти половината щат. Всички бунгала носеха имена на колежи. Кен спеше в Йейл, а аз в Дюк. Лятото там страшно ни хареса. Играехме баскетбол и софтбол, и водехме войни на „сините“ срещу „сивите“. Храната беше скапана, за пиене ни даваха някакъв плодов сок, който веднага нарекохме „сок от бръмбари“. Възрастните отговорници бяха забавни, но се държаха като същински садисти. Ако имах дете, никога не бих го пратил на такова място. И все пак лагерът страшно ми хареса.

Логично ли ви звучи?

Преди четири години заведох Квадрата в същия лагер. Канеха се да го закриват, тъй че Квадрата закупи имота и го превърна в уединена школа по йога. Върху бившето футболно игрище построи ферма. Имаше само една пътека за идване, а фермерската къща се намираше по средата, тъй че от нея можеше се види кой идва.

Споразумяхме се, че това е идеалното място за среща.

Мелиса долетя от Сиатъл. Тъй като ни гонеше параноята, заръчахме й да кацне във Филаделфия. С нея и татко се срещнахме в едно заведение на изхода от щатската магистрала. Освен нас за събирането знаеха само Нора, Кати и Квадрата. Те пътуваха поотделно. Чакахме ги да пристигнат утре, защото те също имаха интерес историята да приключи.

Но тази вечер, първата вечер, беше само за членове на семейството.

Аз карах колата. Татко седеше до мен. Мелиса беше отзад. Не ни се говореше. Напрежението стягаше гърдите ни — моите най-много, струва ми се. Вече бях свикнал да не приемам нищо на вяра. Докато не видех Кен със собствените си очи, докато не го прегърнех и не го чуех да проговори, нямаше да повярвам, че всичко най-сетне е свършило.

Мислех си за Шийла и Нора. Мислех си за Призрака и председателя на класа Филип Макгуейн… и в какво се бе превърнал по-късно. Би трябвало да съм изненадан, но май не бях. Винаги сме „потресени“, когато чуем за насилие в жилищните предградия, сякаш добре поддържаните дворове, ниското строителство, любителският бейзбол, уроците по пиано и родителските съвети са някакъв магически талисман против злото. Ако Призрака и Макгуейн бяха израснали само на петнайсет километра от Ливингстън — тоест в Нюарк — никой не би се почувствал „потресен“ и „изумен“ от онова, в което се превърнаха.

Пуснах диск с концерта на Спрингстийн в Медисън Скуеър Гардън от юли 2000 година. На шосе 95 имаше ремонт — кога ли не е имало — и пътуването ни отне цели пет часа. Спряхме пред червената селска постройка с фалшив силоз за зърно. Не видяхме други коли. Това можеше да се очаква. Трябваше да пристигнем първи. Кен щеше да дойде след нас.

Мелиса първа слезе от колата. Захлопването на вратата отекна из полето наоколо. Когато я последвах, имах чувството, че все още виждам старото футболно игрище. Гаражът беше точно на мястото на едната врата. Алеята минаваше през някогашните трибуни. Озърнах се към татко. Той извърна глава.

За момент никой от нас не помръдна. После аз наруших магията и тръгнах към къщата. Татко и Мелиса ме последваха. Всички си мислехме за мама. Трябваше и тя да е тук. Да види сина си още веднъж. Знаехме, че това би разбудило задрямалата усмивка на Съни. Нора я бе утешила със снимката. Нямам думи да изкажа колко съм й благодарен за това.

Знаех, че Кен ще дойде сам. Карли щеше да е укрита на безопасно място. През изминалите дни рядко я споменавахме в разговорите си. Кен би рискувал да дойде на срещата. Но не би рискувал дъщеря си. И аз напълно го разбирах.

Обиколихме стаите. Никой не пожела да пийне нещо.

В един ъгъл имаше стар чекрък. Тиктакането на старинния стенен часовник отекваше подлудяващо гръмко в тихата стая. Накрая татко седна. Мелиса се приближи до мен. Хвърли ми познатия поглед на по-голяма сестра и прошепна:

— Защо нямам чувството, че кошмарът скоро ще свърши?

Не исках дори да мисля за това.

Пет минути по-късно чухме шум от приближаваща кола.

Втурнахме се към прозореца. Дръпнах завесата и надникнах навън. Свечеряваше се, но виждах добре. Колата беше сива „Хонда Акорд“ — невзрачна и идеално подбрана. Сърцето ми заподскача. Исках да изскоча навън, но останах на място.

Хондата спря. За няколко секунди — отмервани от проклетия вехт часовник — не се случи нищо. После лявата предна врата се отвори. Стиснах завесата толкова силно, че едва не я разкъсах. Видях как отвътре се подаде крак. После някой излезе от колата и се изправи.