Харлан Коубън - Господари на нощта

— Знае ли се кой ви е пратил всичко това?

— Не — отвърна Пистильо, но не личеше да се тревожи особено.

— А какво става е Джон Аселта? — попитах аз.

— Обявили сме го за издирване.

— Той открай време е обявен за издирване.

Пистильо сви рамене.

— Какво друго можем да сторим?

— Той уби Джули Милър.

— По заповед. Призрака е най-обикновен наемник.

Това не ме утешаваше.

— Не вярваш, че ще го хванете, нали?

— Слушай, Уил, много бих искал да спипам Призрака, но ще бъда откровен с теб. Няма да е лесно. Аселта вече напусна страната. Получихме сведения, че е в чужбина. Ще си намери работа при някой деспот, който да го закриля. Но в крайна сметка — трябва да го разбереш — Призрака е само оръдие. Аз искам онези, които натискат спусъка.

Не бях съгласен, но реших да не споря. Попитах го какво означава всичко това за Кен. Той се замисли, преди да отговори.

— Вие с Кати Милър не ни казахте всичко, нали?

Смутено се размърдах на стола. Бяхме разказали за отвличането, но решихме да не споменаваме за връзката с Кен. Запазихме този епизод в тайна.

— Разправихме ви всичко както си беше — казах аз.

Пистильо ме погледна в очите, после сви рамене.

— Истината е, че вече не знам дали Кен ще ни потрябва. Но сега за него няма заплаха, Уил. — Той се приведе напред. — Знам, че не си поддържал връзка с него. — При тези думи разбрах по лицето му, че се съмнява. — Но ако някак успееш да го откриеш, кажи му да излезе от сенките. Няма от какво да се бои. И всъщност… да, ще го потърсим, за да потвърди старите доказателства.

Както казах, бяха много напрегнати пет дни.

Ако не се брои срещата ми с Пистильо, през цялото време бях с Нора. Разговаряхме за нейното минало, но не много. От време на време лицето й помръкваше. Все още я мъчеше чудовищен страх от бившия й съпруг. Разбира се, това ме вбесяваше. Трябваше да си уредим сметките с мистър Крей Спринт от Камдън, Мисури. Не знаех как. Все още не знаех. Но нямаше да оставя Нора да живее в страх до края на дните си. В никакъв случай.

Нора ми разказа за Кен — че имал скрити пари в Швейцария, че обичал туризма, че търсел покой сред планините, но не успявал да го намери. Разказа ми и за Шийла Роджърс — онази наранена душа, за която бях узнал толкова много. Но най-често Нора говореше за племенницата ми Карли и тогава лицето й грейваше. Карли обичала да тича надолу по стръмното със затворени очи. Била страстна читателка и умеела да прави циганско колело. Имала изумително весел, заразителен смях. Отначало Карли се държала с Нора боязливо и плахо — естествено, родителите й не насърчавали новите познанства — ала Нора търпеливо и постепенно се сближила с нея. Най-тежкият миг в живота й бил, когато трябвало да изостави детето (Нора употреби именно тази дума, макар че според мен тя бе твърде силна) и да лиши Карли от единствената й истинска приятелка.

Кати Милър стоеше на разстояние. Беше отишла някъде — не ми каза къде, а аз не настоявах, — но се обаждаше почти всеки ден. Вече знаеше истината, но ми се струваше, че това не я облекчава особено. Докато Призрака бродеше по света, старата история нямаше да приключи. И аз, и Кати щяхме да се озъртаме през рамо по-често отколкото трябва.

Честно казано, всички живеехме в страх.

Но за мен епилогът наближаваше. Просто трябваше отново да видя брат си. Може би сега това ми бе по-необходимо от когато и да било. Мислех си за самотните му години. Мислех си за онези дълги походи из планините. Това не беше истинският Кен. С такъв живот никога нямаше да бъде щастлив. Кен обичаше вечно да бъде на преден план, не да се крие в сенките.

Отдавна бях осъзнал причините, по които исках отново да видя брат си. Да ходим заедно на бейзбол. Да играем шах. Да стоим до късно и да гледаме стари филми. Но разбира се, сега имаше и нови причини.

Вече споменах, че аз и Кати запазихме в тайна връзката с Кен. Искахме пак да влезем в контакт с него. В крайна сметка успяхме чрез една информационна група в Интернет. Казах на Кен да не позволява на смъртта да го изплаши. Надявах се да схване намека. И той наистина схвана. Беше свързано с детството ни. Ставаше дума за „Не бой се от жътваря“, любимата му песен на „Блу Ойстър Култ“. Открихме сайт с информация за стари хевиметъл състави. Вътре нямаше много места, но успявахме да си уговорим контакти.

Кен все още бе извънредно предпазлив, но и той искаше всичко да свърши веднъж завинаги. През последните единайсет години аз бях живял с мама, Мелиса и татко. Кен ужасно ми липсваше, но мисля, че ние му липсвахме още повече.