Дъглас Престън - Златото на Кивира

Нора леко се усмихна и разкопча ципа на якето си, за да се погрее на топлината на огъня. Водата в джезвето кипна и то започна да се клати върху скарата. Нора се изправи, свали го от огъня, сложи смляно кафе и го разбърка с ножа си.

— Бонароти ще се гръмне, ако те види да правиш такова каубойско кафе — рече Слоун. — Ще ти разбие главата със своята кафеварка за еспресо.

— Да го чакам сутрин да стане и да направи кафе е все едно да чакам Годо — отвърна Нора.

Докато пътуваха, готвачът винаги бе ставал пръв. Но откакто се бяха разположили на лагер в Кивира и работеха с по-нормален график, Бонароти упорито отказваше да напуска палатката си сутрин, докато слънцето не огрееше върховете на скалите.

Тя остави за малко джезвето на огъня и продължи да разбърква кафето. После напълни две чаши. Вдигна се пара и изпълни ноздрите й със силен горчив аромат. Нора го вдъхна с наслада.

— Басирам се, че мога да позная за какво си мислиш — каза Слоун.

— Сигурно — отвърна Нора. Известно време продължиха да пият кафето си в мълчание. — Просто е страшно неочаквано — след малко се чу да казва тя, сякаш изобщо не бяха млъквали. — Откриваме това място, това вълшебно и чудесно място. Пълно с повече артефакти, повече информация, отколкото сме се надявали. Изведнъж като че ли най-после намираме отговори на всички въпроси. — Археоложката поклати глава. — Но всъщност се изправяме само пред нови загадки, странно смущаващи загадки. Отличен пример е онази кива, пълна с черепи. Защо черепи? Какво означава това? Какви може да са били ритуалите?

Слоун остави чашата си и въпросително я погледна.

— Не виждаш ли, че получаваме и отговорите? — тихо рече тя. — Просто не са такива, каквито сме очаквали. С научните открития винаги е така.

— Дано си права — каза Нора. — И преди съм откривала разни неща, но никога не съм се чувствала така. Инстинктивно усещам, че нещо не е наред. Още откакто за пръв път видях прохода на Арагон, пълен с ония безброй кости, нахвърляни почти като боклук.

Тя замълча, когато от мрака изплуваха две тъмни фигури. Смитбак и Холройд се присъединиха към тях до огъня. Скоро от сумрака се появи Блек и приклекна наблизо. Клоните на тополите тъкмо започваха да се различават на ранната утринна светлина.

— Сутрин тук е студено като ташаците на Ленин — обади се Смитбак. — И отгоре на всичко моят прислужник не ще да ми лъска ботушите, въпреки че нарочно ги оставям пред вратата.

— Напоследък е адски трудно да намериш добра прислуга — имитира Блек хленчещия глас на журналиста, наля си кафе и го повдигна към носа си. — Какъв варварски начин за правене на кафе! — каза той и остави чашата. — А кога ще закусваме? Защо оня италианец не се надига от леглото малко по-рано? Що за лагерен готвач е, щом не може да се събуди преди пладне?

— Не познавам друг готвач, който може да готви като най-добрите парижки готвачи, обаче с една двайсета от тяхното оборудване — отвърна Смитбак. — Така или иначе, забрави закуската. Само диваците и децата закусват.

Почти без да разговарят, те продължиха да седят около огъня, всички — освен Слоун — навъсени, обхванали в шепи чашите си с кафе. Нора се зачуди дали настроението им се дължи на откритията в града и Голямата кива. Изгряващото слънце постепенно обагряше долината и от сива я превръщаше в червена, жълта, лилава и зелена.

Зад гърба на Нора се разнесоха стъпки по пясъка и тя видя Арагон, увит в якето си заради студа. Той седна и мълчаливо си наля кафе. Изпи го изключително бързо и отново напълни чашата си с треперещи ръце.

— Пак ли гори газта до късно, Енрике? — попита археоложката.

Той сякаш не я чу. Втренчен в огъня, просто продължи да пие кафето си. Накрая насочи тъмните си очи към нея.

— Да, останах доста до късно. Надявам се, че не съм безпокоил никого.

— Не, нищо подобно — побърза да го увери Нора.

— Сигурно още работиш върху ония твои кости — рече Блек.

Арагон допи кафето си и за трети път напълни чашата си.

— Да.

— Дотук беше Нулевата археологическа травма. Откри ли нещо?

Последва дълго мълчание.

— Да — накрая повтори антропологът.

Нещо в гласа му накара другите да замълчат.

— Сподели с нас, братко — невинно каза Смитбак.

Арагон остави кафето си и заговори преднамерено бавно, сякаш предварително беше обмислил думите си.

— Още когато открих прохода, казах на Нора, че костите са погребани там много отдавна.

Последва пауза, по време на която той извади пластмасов контейнер изпод якето си, остави го на земята и внимателно отвори капака. Вътре имаше три фрагментирани кости и парче от череп.