Дъглас Престън - Златото на Кивира

Блек се беше облегнал на една скала и потропваше с пръсти в зле скрито очакване. Хванал в ръка огромно растение, с него приказваше Питър Холройд. Липсваше само Слоун, която Нора не бе виждала след сблъсъка от предишния ден.

Сякаш усетил погледай, Холройд се обърна към нея. После се изправи и се приближи, като поклащаше растението в ръката си.

— Виж това, Нора.

Тя го взе — експлозия от зелени стъбла с остър корен и кремав цвят.

— Какво е?

— А, от пет до десет години във федерален затвор — засмя се Холройд.

Археоложката неразбиращо го погледна.

— Татул — поясни той. — Коренът съдържа изключително силен халюциноген.

— Халюциноген ли?

— Алкалоидът е концентриран в горната част на корена — обади се Арагон. — При шаманите на яките силата на духа се измерва според това какво количество от корена можеш да погълнеш. — Той погледна Холройд. — Но ти сигурно си забелязал, че то не е единственото отровно растение в долината.

По-младият мъж кимна с глава.

— Татул, мексикански гъби, мескалов кактус… Тук е пълно с растения, съдържащи психотропни вещества.

— Най-странното е, че трите растения, които спомена и които тук изглежда се срещат в изобилие, понякога са били използвани от шамани и знахари. Взети заедно, те могат да предизвикат дива лудост. Като свръхдоза фенил циклохексил пиперидин: могат да те прострелят отблизо и изобщо да не усетиш.

— Тия жреци не случайно са се заселили тук — пошегува се Смитбак.

— Е, поне цветето е красиво — отбеляза Нора.

— Прилича на грамофонче, нали? — попита Холройд. — И това е странно. В корена на татула се съдържа един ензим, който тялото не може да обменя и затова го отделя с потта. И съм чувал, че точно така миришели хората, които го взимат. На грамофончета.

Нора неволно се наведе и вдигна цветето към носа си. То беше голямо и бяло, почти сексуално в зрелостта си. Тя дълбоко вдъхна финия му аромат.

После се вцепени и пръстите й се вледениха. За миг се върна в коридора на горния етаж на изоставената къща в ранчото. Чу изхрущяване на стъкло под нечий крак, усети мирис на смачкани цветя в неподвижния нощен въздух…

Разнесе се тракане и когато се обърна, Нора видя да се приближава Слоун, понесла газова лампа, черна дъска и фотоапарат с тринога. Срещна погледай, остави багажа си, приближи се и я прегърна през кръста с изящната си ръка.

— Извинявай — прошепна в ухото й Слоун. — Ти беше права. Както обикновено.

Нора кимна с глава и се върна в настоящето.

— Да не говорим за това.

Слоун леко се отдръпна.

— Предполагам, че е очевидно. Имам проблем с подчинението. Още нещо, за което трябва да благодаря на баща си. Повече няма да се повтори.

— Благодаря — отвърна Нора и хвърли растението. — А аз не биваше да се шегувам с баща ти. Беше грубо.

После се обърна към групата и положи всички усилия да пропъди мислите за татула от ума си.

— Добре, ето плана. Двете със Слоун първи ще влезем в кивата, за да направим предварителен анализ и да я снимаме. Вие ще ни последвате по-късно. Съгласни ли сте?

Блек се намръщи, ала останалите закимаха с глави.

— Чудесно. Тогава да започваме.

Един по един се покатериха по въжената стълба. Прекосиха главния площад и по една от пясъчните дюни се качиха на първия етаж. После използваха отлично запазена индианска стълба, по която се качиха на втория етаж. Входът на Голямата кива се намираше по-назад и кръглата й грамада тънеше в лилава сянка. На стената й беше опряна друга стълба и след малко Нора и Слоун бяха на покрива. Той бе покрит с дебел пласт кирпич и имаше невероятно стабилен вид. Подобно на всички киви, входът беше в покрива. От отвора стърчаха краищата на стълба, потъваща във вътрешността. Когато я погледна, Нора усети, че устата й пресъхва.

Тя бавно се запъти към нея и спря точно пред отвора.

— Дай да запалим фенера — каза археоложката.

Разнесе се съскане на газ и с тихо изпукване фенерът оживя. Двете приклекнаха до отвора и Слоун насочи ярката бяла светлина към мрака под тях.

Стълбата се спускаше около четири и половина метра и свършваше до жлеб, изсечен в пясъчника. Слоун плъзна лъча наоколо, но от тази височина се виждаше само голият под: диаметърът на кивата бе осемнадесет метра и стените бяха доста далеч.

— Можеш да влезеш първа — каза Нора.

Слоун я погледна.

— Аз ли?

Нора се усмихна.

Слоун бързо се спусна по първите пет стъпала, после протегна ръка за фенера. Тя слезе още малко надолу и спря, за да насочи светлината към стените. Нора нямаше представа какво гледа, но виждаше изражението на лицето й. И тогава разбра, че кивата не е празна.