Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Идвам! — извика Нора.

— Не бързай, следвай тебеширените ми знаци. Катери се с вътрешната страна на ходилата си. Опорите са тесни.

— Ясно — отвърна Нора и освободи въжето от долната халка.

Пое нагоре по скалата. Мъчително съзнаваше, че движенията й не се отличават с грацията и увереността на Слоун. След няколко минути мускулите на ръцете и прасците й започнаха да треперят от напрежение. Въпреки ръкавиците върховете на пръстите й страшно я боляха. Усещаше, че Слоун държи въжето по-опънато от обикновено и й бе признателна за помощта.

Когато наближи единственото стъпало, десният й крак изгуби опора. Бинтованите й ръце не успяха да компенсират и тя започна да се хлъзга надолу.

— Помогни ми! — извика Нора.

Въжето мигновено се опъна.

— Наведи се навън от скалата! — чу вика на Слоун. — Аз ще те изтегля!

Задъхана, Нора се изкатери, като се остави Слоун да я издърпа през последните няколко метра до перваза. После се изправи на треперещите си крака и заразтрива пръстите си. От тази височина се виждаше, че стената на каньона се издига нагоре под ужасяващ ъгъл. Поне не бе отвесна, а и склонът постепенно ставаше по-полегат. Слоун имаше право: макар че не се забелязваше от земята, оттук пътеката се виждаше ясно.

— Добре ли си?

Нора кимна с глава и спътничката й започна втория етап от изкачването. Тъй като тази част от древната пътека беше невредима, катеренето ставаше по-лесно. След петнадесетина метра Слоун заби котвата и след няколко минути Нора я настигна, задъхана от усилието. Скалната тераса се извисяваше над тях и скритите й тайни бяха само на един преход разстояние.

Още десет минути катерене, и пътеката значително се изравни.

— Хайде да продължим до края поотделно — развълнувано предложи Слоун.

Нора знаеше, че формално би трябвало да използват въжетата, ала и двете нямаха търпение да стигнат до терасата. Безмълвно се отвързаха и бързо се заизкачваха по пътеката. След минута вече бяха горе.

Обраслата с трева и бодливи кактуси тераса бе широка около четири и половина метра и имаше слаб наклон. Археоложките неподвижно се вторачиха напред.

Нямаше нищо: нито град, нито ниша, само гол скален перваз, който опираше до друга отвесна скала на пет-шест метра от тях, висока най-малко сто и петдесет метра.

— Мамка му! — изпъшка Слоун и провеси нос.

Смаяна, Нора отново обходи с поглед терасата. Нищо. Очите й започнаха да парят и тя се извърна.

И тогава за пръв път погледна през каньона.

Точно по средата на отсрещната скална стена зееше огромна ниша. Утринното слънце я огряваше под идеален ъгъл и светлината му проникваше в дълбините зад грамадната арка. Вътре имаше древен град. В четирите му ъгъла се издигаха високи кули, помежду им се простираше сложен комплекс от помещения и кръгли киви, осеяни с черни прозорци и врати. Лъчите позлатяваха стените и кулите: град от сънищата, нереален, ефирен, готов да се изпари в пустинния въздух.

Най-съвършеният град на анасазите, който беше виждала Нора, по-красив от Скалния дворец, голям колкото Пуебло Бонито.

Слоун се обърна към нея. После и тя бавно завъртя глава и проследи погледай. Лицето й стана смъртнобледо.

Нора затвори очи, силно стисна клепачи и отново ги вдигна. Градът все още си бе там. Тя бавно обходи с поглед нишата. Насред града различи кръглите очертания на Голяма кива: най-голямата, която беше виждала, със запазен покрив. Непокътната Голяма кива… Такова нещо не бе откривано.

Чак сега осъзна, че нишата е доста навътре от скалния перваз и затова не се вижда отдолу. Конвексната стена на гигантския пясъчник се издуваше най-малко на петнадесет метра от дъното на нишата. Именно това случайно изваяние на геологията и ерозията позволяваше градът да остане скрит не само отгоре и отдолу, но и от отсрещния край на каньона. Отчаяна мисъл проряза съзнанието й: „Надявам се, че баща ми го е видял.“

Изведнъж коленете й омекнаха и Нора бавно се свлече на земята. Тя седна и продължи да се взира оттатък долината. Разнесе се шумолене и Слоун приклекна до нея.

— Нора — разнесе се гласът й, изпълнен с благоговение и едва доловими иронични нотки. — Мисля, че открихме Кивира.

— Ще отидем ли? — прошепна Слоун.

Последва дълго мълчание. Очите на Нора проследиха терасата, която опасваше каньона. На местата, където се стесняваше, се виждаха плитки вдлъбнатини, изтъркани в пясъчника от многочислени праисторически крака. Една част от нея безпристрастно регистрираше всичко това, докато друга блуждаеше надалеч, все още в шок, неспособна да проумее мащабите на това откритие.